Архив

Monthly Archives: юни 2014

Забелязали ли сте, че думата нация
се римува доста добре с демокрация,
а пък на родината България
й приляга римата „Авария“?

По повод широко рекламираните (!) заеми от страна на правителството и опозицията – се сетих за една песен от края на миналия век. Песента е със заглавие „Ханш и транш“ в изпълнение на групата „Клуб НЛО“. Очевидно е, че от двайсти до двайсет и първи век нищо не се е променило във финансово-икономическата философия на българския политически елит, щом тази песен продължава да предизвиква асоциации с действителността. Днес тази песен е актуална така, както е била и в миналия век, защото в нея се пее за заеми, а заемите са основен елемент от всяка финансова политика на всяко правителство, включително и настоящето, а, съдейки по думите на опозицията, – дори и на следващото. В този смисъл песента не само, че не е спирала да бъде актуална, но и ще продължи да бъде такава – и занапред, в бъдещето. А къде отиват тия заеми – кой да ти каже, братче, кой? Мизерията си стои все същата, каквато я изпратихме в края на миналия век и каквато я посрещнахме в началото на този. Не е случил нашият народ на политици и това е. Но какво да се прави – така ни се е паднало.

Вижте текста на песента, за която става въпрос:
Радка с цепнатите дънки
никъде не среща спънки.
No, no, no!

Затова предлагам Радка
да я пратим дипломатка.
Yea-yea-yea!

Още щом й видят ханша –
в Брюксел и отвъд Ламанша –
два-три транша ще подпишат,
че парите не миришат.
М-м-м-м!

Идвайте пари от Запад,
политиците ще лапат.
А пък лихвите ще връща
внучето на мойта тъща!

Лято е, пристигай заем –
как да те изпием знаем.
Вторият ще вземем зимен –
първия да изплатиме!

Money, money, money –
Yea-yea-yea-yea-yea!

И това ако не можем –
наша Радка ще заложим;
yea-yea-yea!

И експертите от Хага
ще я оценят веднага;
yea-yea-yea!

(…)

Money, money, money –
Yea-yea-yea-yea-yea!

(Клуб НЛО – „Ханш и Транш“)

До Ректорското ръководство на Великотърновския университет
До Деканското ръководство на филологическия факултет към Великотърновския университет
До Омбудсмана на Великотърновския университет
До Националното представителство на студентските съвети в България
До Националната агенция за оценяване и акредитация в Република България
До Министерството на образованието, младежта и спорта
До Омбудсмана на Република България
До Европейската асоциация за гарантиране на качество във висшето образование

СИГНАЛ

От Благовест Георгиев Цветанов, студент във Великотърновския университет „Св.св.Кирил и Методий“, специалност Българска филология, IV курс, редовна форма на обучение.

На 20.06.2014 година с индивидуален протокол бях допуснат до писмен изпит по дисциплината „Лингвистика на текста“ с квесторно представителство от професор доктор Антон Гецов и Силвия Коева. Шест дни по-късно – на 26.06.2014 година професор Антон Гецов директно и безцеремонно ми заяви, че оценката ми не може да бъде нанесена, тъй като в студентската ми книжка липсва подпис от него, който да легитимира явяването ми. Твърдение – неистинно по своята същност и нерелевантно към реалността.
Налице е затруднението ми да докажа наличието на подпис, предпоставящ явяването ми на изпита, поради скорошно изгубване на студентската книжка. Последва заверка на дубликат на студентска книжка – с печата на Великотърновския университет, както и с подписите на декана и ректора. Но в този дубликат на студентска книжка няма въведена нито една учебна дисциплина, нито едно име и фамилия на преподавател, нито един подпис; полетата са празни. При тези обстоятелства е трудно да се докаже наличието на подпис в изгубената ми студентска книжка. Но съществува един факт, който доказва правото ми да се явя на изпит по дисциплината „Лингвистика на текста“ – това е наличието на оценка „слаб (2)“, придобита при първото ми явяване на изпит по споменатата дисциплина. Тази оценка присъства в протоколите за оценяване, както и в електронната система „Е-студент“. Наличието на една такава оценка показва, че веднъж вече съм бил допуснат до изпит. Това от своя страна доказва недвусмислено факта, че имам подпис от господин Антон Гецов. Подписът обаче удобно бива забравен от страна на господин Гецов сега – когато писменото ми представяне на изпита е успешно, когато оценката ми е положителна. Дори наличието на индивидуален протокол, удостоверяващ легитимността на явяването ми не се взема предвид.
Налице е откровена гавра и подигравка от страна на един университетски преподавател. Поведението на г-н Гецов е изумително в стремежа да потъпква и неспазва правилата, определени от Закона за висшето образование в България и Правилника на Великотърновския университет. Професор Гецов злоупотребява със служебното си положение по начин, потъпкващ правата ми, гарантирани от Закона за висшето образование в България и Правилника на Великотърновския университет. Отказът на господин Антон Гецов да впише положителната ми оценка в протокола за оценяване възпрепятства явяването ми на държавен изпит, както и защита на дипломна работа; нанася ми непоправими и несъизмерими морални и психологически щети.
Сигнализирам и апелирам компетентните институции и представители на институциите да разрешат гореизложения проблем и да защитят правата ми, гарантирани от Закона за Висшето образование в България, както и от Правилника на Великотърновския университет „Св.св.Кирил и Методий“.

 
Дата: 27.06.2014 година                         С уважение: Благовест Цветанов
Град: Велико търново

 

На възторжения еснаф

Георги Джангаров – поет и затворник

I

Земя като една човешка длан…
Но ти за мен си цяло мироздание,
че аз те меря не на разстояние,
а с обич, от която съм пиян!

II

Но изтрезнях, земьо черноземна
и нова песен вятърът подемна.
И вият песни и чакали,
че точно злите ти пожали!

ХОР:

Земя като една човешка длан –
да живея в тебе вече ме е срам.

„Който нож вади – от нож умира“ (световно наблюдение)

„Пилците се броят на есен – е казал мъдрият български народ!“ (Бойко Борисов)

[на всички, които ще кажат „това не се отнася до мене“]

Нека сега ви разкажа една-две грозни истории, случили се във Великотърновския университет.
Мисля, че поне в случая имам право на свободно изразяване, имайки предвид обстоятелствата, чиито пряк потърпевш се оказа именно моя милост.

Едно число маркира долупосочените грозни сцени – числото седем (7). Това число е следващото след числото шест (6) по реда на положителните прости цели числа от нулата до безкрайността. Числото шест (6) пък от своя страна е крайната дестинация на оценяване по съвременната петчленна, но пък иначе шестобална система за оценяване в държавните предприятия, носещи гръмките названия Университети и Училища.
Но числото седем (7) взема участие в грозните сцени долу именно като една предполагаемо крайна, последна дестинация в тях.

[драма в няколко действия]

На първо място.
(първо действие. действащи лица: Благовест Цветанов, Петър Стефанов)

Шест пъти се явявам на изпит по Д.Л. и шест пъти знанията ми не са достатъчни за положителна оценка. Явявам се седми път – този път знанията ми са достатъчни, за да бъда оценен с положителна оценка. И ТОЧНО ТОГАВА:
– Но колега – казва професорът по Д.Л. – не сте прочели това.
– Напротив – отвръщам аз – прочетох всичко в конспекта и мога да говоря по всеки въпрос; а „това“, за което говорите го няма в конспекта…
– Но колега – прекъсва ме професорът по Д.Л. – това е конспект, не библиографско указание кое да четете.
Добре – мисля си – може би аз бъркам нещо.

На второ място.
(второ действие. действащи лица: Благовест Цветанов, Антон Гецов)

Шест пъти се явявам на изпит по Л.Т. и шест пъти знанията ми не са достатъчни за положителна оценка. Явявам се седми път – този път знанията ми са достатъчни, за да бъда оценен не просто с положителна, а с най-високата положителна оценка. И ТОЧНО ТОГАВА:
– Абе-е-е, колега – казва професорът по Л.Т. – вие имате ли подпис при мене?
– Да – отвръщам учудено от въпроса.
– Сигурен ли сте?
– Да, сигурен съм. За съжаление не нося студентската си книжка, тъй като досега – в шестте пъти, при които се явявах на изпит при вас – никога не сте я изисквали. Бях редовен и на лекциите, и на упражненията при асистентката ви и като следствие от това получих подпис и от двама ви.
– Хъм. Ще погледна вкъщи; трябва да съм записал някъде на кой съм давал и на кой не съм давал подписи.
Добре – мисля си учудено аз – погледни си вкъщи, виж си къде кво си записал и ми нанеси шестицата.
Това е.
(трето действие. по пътя на равносметката. къде води той (пътят на равносметката). действащи лица: вътрешният Аз)

Това са две подигравки от двама надменни, уж зрели мъже, професори. Подигравки – брутални по своята същност. Гавраджии.
Предстои да се стигне до разрешаването на въпросите, отнасящи се до мен. Днес, утре, другия месец, на есен.
Не. Нямам време за глупости и глупаци. Още днес:

До Ректорското ръководство на Великотърновския университет
До Деканското ръководство на филологическия факултет към Великотърновския университет
До Омбудсмана на Великотърновския университет
До Националното представителство на студентските съвети в България
До Националната агенция за оценяване и акредитация в Република България
До Министерството на образованието, младежта и спорта
До Омбудсмана на Република България
До Европейската асоциация за гарантиране на качество във висшето образование
СИГНАЛ
От Благовест Георгиев Цветанов, студент във Великотърновския университет „Св.св.Кирил и Методий“, специалност Българска филология, IV курс, редовна форма на обучение.

На 20.06.2014 година с индивидуален протокол бях допуснат до писмен изпит по дисциплината „Лингвистика на текста“ с квесторно представителство от професор доктор Антон Гецов и Силвия Коева. Шест дни по-късно – на 26.06.2014 година професор Антон Гецов директно и безцеремонно ми заяви, че оценката ми не може да бъде нанесена, тъй като в студентската ми книжка липсва подпис от него, който да легитимира явяването ми. Твърдение – неистинно по своята същност и нерелевантно към реалността.
Налице е затруднението ми да докажа наличието на подпис, предпоставящ явяването ми на изпита, поради скорошно изгубване на студентската книжка. Последва заверка на дубликат на студентска книжка – с печата на Великотърновския университет, както и с подписите на декана и ректора. Но в този дубликат на студентска книжка няма въведена нито една учебна дисциплина, нито едно име и фамилия на преподавател, нито един подпис; полетата са празни. При тези обстоятелства е трудно да се докаже наличието на подпис в изгубената ми студентска книжка. Но съществува един факт, който доказва правото ми да се явя на изпит по дисциплината „Лингвистика на текста“ – това е наличието на оценка „слаб (2)“, придобита при първото ми явяване на изпит по споменатата дисциплина. Тази оценка присъства в протоколите за оценяване, както и в електронната система „Е-студент“. Наличието на една такава оценка показва, че веднъж вече съм бил допуснат до изпит. Това от своя страна доказва недвусмислено факта, че имам подпис от господин Антон Гецов. Подписът обаче удобно бива забравен от страна на господин Гецов сега – когато писменото ми представяне на изпита е успешно, когато оценката ми е положителна. Дори наличието на индивидуален протокол, удостоверяващ легитимността на явяването ми не се взема предвид.
Налице е откровена гавра и подигравка от страна на един университетски преподавател. Поведението на г-н Гецов е изумително в стремежа да потъпква и неспазва правилата, определени от Закона за висшето образование в България и Правилника на Великотърновския университет. Професор Гецов злоупотребява със служебното си положение по начин, потъпкващ правата ми, гарантирани от Закона за висшето образование в България и Правилника на Великотърновския университет. Отказът на господин Антон Гецов да впише положителната ми оценка в протокола за оценяване възпрепятства явяването ми на държавен изпит, както и защита на дипломна работа; нанася ми непоправими и несъизмерими морални и психологически щети.
Сигнализирам и апелирам компетентните институции и представители на институциите да разрешат гореизложения проблем и да защитят правата ми, гарантирани от Закона за Висшето образование в България, както и от Правилника на Великотърновския университет „Св.св.Кирил и Методий“.

 

 
Дата: 27.06.2014 година С уважение: Благовест Цветанов
Град: Велико търново
*

(очаква се позиционирането на определена реалност във време-пространствените измерения на заобикалящата ме действителност, типизирайки ситуацията в конкретиката на определен контекст. главен и единствен герой: Аз. свръх-Азът умря някъде по пътя на равносметката, водещ към фрагментарно унижение)

“Вашта мама непобедна!“(из еднo революционнo стихотворение)
Следва…

„Не става въпрос за спомени, става въпрос за един добре организиран, добре премислен сценарий.“

(Лютви Местан)

Една песен на Ицо Хазарта – не толкова уникална по своята природа, колкото типична. Песента ни представя един средностатистически представител на източния диалект, намиращ се в една такава студентска възраст, в която лежерността и нехайството са взели превес над всичко останало.
От самото начало главният герой подхаваща монолог, чрез който разкрива различни аспекти на живота и мисълта си. В словесното изложение се забелязва редуване на събитийност и размисли, а на определени места е трудно да се направи разлика между това кое се представя като събитие и кое – като размисъл, мисъл, мнение и изобщо като нещо помислено, но не и случило се.
Тази особеност на монологичното комуникиране бързо се смесва с една друга особеност, а именно имитацията на диалог. Част от изреченските цялости започват или съдържат такива словесни конструкции, които предполагат наличието на втория участник в комуникацията. Например – още в началото е налице словесната вкаменелост „Добър ден“. Тази ритуална фраза и тук, както и навсякъде другаде – поради неизбежността на своята природа – предполага наличие на втори участник в комуникативната ситуация – събеседник, слушател, адресат или най-общо казано – този, който чува. Тоест самият текст предполага наличието на поне още един участник – слушателя.
Монологизирането – мислено като процес на създаване на монолог или монолози – предполага два основни начина на реализирането си: единият е чрез разсъждаване по такива въпроси и теми, които изключват възможността реалните участници в комуникативната ситуация да бъдат назовани по един или друг начин (чрез съществителни имена, местоимения, глаголни лица и тем подобни). Вторият начин за реализиране на монолога е чрез разсъждаване по такива въпроси и такива теми, които не само включват, но и правят задължителна възможността за назоваването на участниците в комуникативната ситуация – пряко (с имена) или косвено (с глаголни лица, наклонения и тем подобни абстракции). Излишно е, смятам, да споменавам, че в „Хип-хопа ми“ монологът е реализиран по втория начин поради природата на въпросите и темите, които са обект на разсъждение.
Друг начин на имитиране на диалог, също успешно приложен тук, е чрез обръщането на лирическия главен и единствен герой към някой, който е извън плана на сюжетността („Кво ма гледаш ся“). Ако досега имахме просто назоваване на мълчаливия събеседник – мислен като участник в комуникативна ситуация -, то тук имаме опит за подемане на диалог, защото всеки въпрос изисква и предполага някакъв отговор. В самия план на сюжетността по-нататък героят – главен и единствен – борави и с пряка имитация на телефонен разговор. В нея се предоставя информация, предполагаща предходно питане; тоест имитацията на диалога е пряка и директна.
Цялата философска концепция за световъзприемане на героя е в монологична форма и тъкмо когато диалектната величина на сюжетната линия взема превес – а това става чрез особеното провлачено и насечено изговаряне на израза „добре, че таз вечер съм канен на гости – да ядем кюфтета, вино да се лее“ (израз – полагащ посоката на пътя на разсъждение към средите от типа на Митьо Пищова и сие) – монологът на средностатистическия представител на източния диалект е прекъснат в силно ярък контраст със слово – твърде книжовно и твърде неулично, в сравнение с досегашното. Тук става дума за две изречения на ерудирания филолог Лютви Местан, а именно:

„Точно този аспект на въпроса не е релевантен
към политическата отговорност.
Не става въпрос за спомени,
става въпрос за един добре организиран,
добре премислен сценарий.“

Много от песните на Ицо Хазарта са с ясна, а понякога с не толкова ясна изразеност на социална и политическа ангажираност. Тук виждаме едно противопоставяне на политическото и социалното. Виждаме едно заместване на подчертано диалектната реч с подчертано книжовната. Ако изразяването на улицата е диалектно, то политическото изказване е книжовно, официално, тежко, непонятно и… екзактно.
Не е ясно обаче кой е изобличеният в случая – боравещия с уличния, силно диалектен и странен език или онзи, който си е сложил в устата „релевантния“ книжовен, но не по-малко странен език.
Авторът на монолога се усеща в некадърната си невъзможност да разреши тази неяснота и веднага след Лютви-Местановото филолого-политическо изказване от две изречения позиционира етикета „Тъпанар“ – израз, който е повече от еднозначен и изчерпателен по своята същност. Но въпреки това е неубедителен. Неяснотата, породена от трудното и почти невъзможно идентифициране на изобличения обект се задълбочава и от вглеждането във видеоклипа към песента. Там, във видеоклипа, се случва така, че докато текат словоизлиянията на настоящия председател на ДПС един господин, позициониран в скъпа и стилна кола потегля с нея, а Ицо Хазарта – главен герой в клипа – гледа тъпо, с очевидно горчиво чувство на прецаканост.
Именно тази нееднозначност и неяснота на това – кой е изобличеният обект: дразнещо говорещият средностатистически келеш или дразнещо говорещият политически лидер – е посланието, отправено от песента. Всеки възприемател сам избира как да вижда нещата, сам избира коя да е неговата истина и в кого да види ниското, низкото, грозното и гнусното. Относителната природа на отправеното послание е изобретение, сравнително ново за българската култура. То позволява да се създадат разнообразни интерпретации, които са в отношение помежду си не на взаимоизключване и взаимоотричане, а на взаимно допълване.
По-прозорливите могат да видят в посланието на песента една обективна цялостна картина на световъзприятие на един тип средностатистически хора в една, да кажем, средностатистическа млада възраст. Ако погледнем на посланието по този начин, тогава ролята на двете „релевантни“ изречения в края би била да изразят типа на другото, на онова, което е извън тази средностатистическа реалност. То е релевантно.
Няколко думи за по-образованите, за по-хейтващите музикалното изкуство изобщо, за тези, които са, както се казва, „над тези неща“ и за тези, които не разбират онова, което слушащите Хазарта разбират (или си мислят, че разбират) добре. Ще бъда кратък поради лесно достижимия праг на отегчителност, така характерен за съвременните поколения.
Та. Всяка област и среда има своите авторитети, а авторитетите са такива хора, чието мнение се приема с особена доверчивост, а може би и с отзивчивост от другите представители на областта или средата. Та изпълнителите на „Хип-хопа ми“ са именно едни такива авторитети поради принадлежността си към представителството си към съвременното изкуство (защото това няма какво друго да е, освен изкуство). Като такива те носят определени послания, приемащи се от аудиторията – така наречените фенове – с особена доверчивост и за особена вярност. Моето мнение е да се отнасяме с необходимото уважение към тия екземпляри, защото, както вече казах, те са авторитетни представители на съвременното изкуство. Нали Гьоте беше казал, че това, което не разбираме не ни принадлежи.

 

Посвещавам на чичо Лютви

*

Беше прохладна майска вечер. Из улиците на града се чуваше само песента на щурците. По това време на денонощието всички хора спяха своя заслужено спокоен сън. Ако не броя писателя Рьортщахт, мога да кажа, че в момента съм единственият буден гражданин в този град. Само аз и писателят сме будни тук сега. Така е всяка вечер. Така е от години. И въпреки това от години всички хора по това време на денонощието спят своя заслужено спокоен сън. Всъщност те затова са хора, защото сънят им е заслужено спокоен. А пък ние с Рьортщахт сме просто граждани: той е писател, аз – престъпник. Той пише разкази и повести, аз – принуждавам млади момичета да задоволяват страстите ми.
И двамата сме горди граждани на града. И ние, както хората, спим спокойно. Но спокойният ни сън не е заслужен – дори и днес, в тази прохладна майска вечер.

*

Той имаше слабостта да философства. Не съзнаваше, че размишленията му са с философска тежест, че са от философско естество. Гледаше на тях като на остатък от детинското си хленчене, любопитстване иразсъждаване на глас. Но ето, че веднъж попадна в компанията на най-ерудирания философ в града – Рене Жозефини. Кратка среща. След месец Рене Джозефини се разболя и умря. А градът имаше своя нов ерудиран философ.

*

Тя се роди в съвсем обикновено семейство – родителите й не бяха богати, но не бяха и бедни. Тя не получи добро възпитание, но не беше и лошо възпитана. Завърши училище със среден успех, което не беше нито много добре, нито много зле. Колкото до външния й вид – не беше кой знае каква красавица, но не беше и грозна.
Започна работа като продавачка на храни. Омъжи се, роди две деца. Мъжът й – полковник – след раждането на второто дете загина в пиянска свада. Какъв нещастник!
Въпреки всичко, тя успя да отгледа двете си деца и да ги дари с добро възпитание и навици.
Бог обичаше тази жена – позволи й да доживее безгрижна и безпроблемна старост, но ето, че в един септемврийски ден я прибра пи себе си…

*

Батист се роди в богато семейство в средата на миналия век. Благодарени на тази си локация на пристигането си на този свят, той получи почти всичко, което един родители можеха да дадат на дългоочакваната си и едничка рожба. Като следствие от това, Батист бързо се ориентира в заобикалящия свят и напусна бащиния дом още когато навърши пълнолетие. Не след дълго създаде прекрасно многодетно семейство. Скоро след това се появиха и внуци. Но ето, че Батист остаря и му дойде времето да напусне този свят. Е – не дочака дълбоката старост: пропи се и умря от алкохолно натравяне.
Казват, че последните му думи преди да дойде смъртта са били „in vino veritas“… Не бих се изненадал – Батист често говореше на някакви други езици, които ние, по-младите, не разбирахме.

– А слънцето, Жервез, отново ще изгрее и утре, когато с теб се събудим. Сега обаче тъмна нощ е обхванала нашия квартал, нашия град и, впрочем, цяла Франция. Нека поспим и утре отново да помислим върху проблемите си; нека невинните слънчеви лъчи да обхождат косите и очите на поквареното ти тяло, когато обсъждаме случилото се. Защото, Жервез, онова, което ти направи днес – колкото и ужасно и гнусно да е – не може по никакъв начин да наруши спокойствието и тишината на нощта, обхванала нашия квартал, нашия град и – впрочем, както казах вече – цяла Франция. Хайде, Жервез, послушай молбата ми и избърши престорените си сълзи, погледни ме в очите, виж – нося шампанско от Париж. Купих го изгодно – дадох само двайсет евро.
Последва мълчание. Жервез донесе две от стилните чаши за шампанско, постави ги на масата и зачака, като през цялото време не отлепи погледа си от пода.
Очаквано – гръм наруши тишината, последва мелодичният звук на разливащото се в чашите изгодно закупено шампанско.
Жервез отпи от тункостенната чаша и продължи да гледа в пода на стаята – намираше го за особено странен и загадъчен. Този под бе постлан с тишина и спокойствие; беше толкова тих, толкова спокоен – сякаш му бе заповядано да бъде именно такъв и той стриктно спазваше тази заповед. Жервез се стовари на пода, понасяйки анонимното наказание на нарушеното спокойствие. Сега тя можеше да види отблизо тихата постеля на пода – жалко, че беше мъртва.
Е, ще се намери нова Жервез. По-жива от тази. Още тази нощ!

Нещо, за което щях да пиша преди няколко дни, но за чието написване очевидно съм забравил. Става дума за т.нар. „дар словом“, който ми приписват разни хора от разните ми житейски периоди – ученически, студентски, гюлайски, безгрижни и други подобни времепространствени измерения на изява на моята личност.
Има нещо. Нещо наистина дарено, но като че ли недодялано. Ще трябва още малко да го додялам, да го шлифовам, школувам и опитомя, тъй като специалността Българска филология не успя да го обработи до края, до самото съвършенство (как сàмо звучи – съ-въ-р-шен-ство).
Като подходящ начин виждамединствено прочитането на шедьоврите на европейската литератува и възпроизвеждането на заложените концепти за светоглед и световъзприятие във всяка една сфера на живота ми. Това е може би всичко, което мога да кажа за този „дар словом“, за който ми се говори цял живот.
Но какво значи тук „цял живот“? Аз съм на двайсет и четири години, не на деведесет и седем. Да говоря за Живота е все едно изгревът да говори за залеза, или едно пролетно цвете да говори за лятото, есента и зимата. Какво, забога, знае изгревът за залеза; какво знае едно кокиче за есенния дъжд? Не знае и не може да знае – но може да предполага, да се чуди, да гадае и – в крайна сметка – да недоумява.
Днес недоумение, утре – опит.
Това е, драги, кръговратът на живота: едно постоянно въртящо се колело – подобно на перпетуум мобиле; ту си отгоре на колелото, ту си долу на него и тъй докато паднеш.
Бог да Ни благослови!
И ний да благославяме Бога!

Мълчалив – това е най-уместната дума, която може да се употреби по мой адрес напоследък. И често я чувам именно в споменатия контекст. Радвам се, че се научих да мълча. Това е може би най-трудното нещо, което се учи (по-подходящ ще е словоредът „Може би това се учи най-трудно“). А дали съм се научил – не зная, но усещам, че съм разбрал нещо – нещо много важно.

Мълчанието представлява не толкова процес на неговорене, не толкова на мълчене, колкото знание – да, мълчанието е знание, много важно знание. Това е знанието кога да мълчиш, кога да не говориш.

И знаете ли кое е най-интересното – че съществуват компетентни лица, които могат да оценят и оценяват адекватно това знание. И още по-интересното е че тези лица винаги ги е имало – и те винаги са били компетентни, тъй като самите те владеят това знание добре.

Ще стигна по-далеч в съждението си. Смятам, че това знание – мълчанието – е знание от висок клас. То не означава просто да знаеш кога и колко време (тоест с каква времева продължителност) да мълчиш.
Не.
То означава, че си разбрал логиката на протичане на живота – твоя и обществения; означава, че си склонен да съзерцаваш и често съзерцаваш, наблюдаваш, гледаш, взираш се, мълчиш – с една единствена цел: да разбереш!

Ето това е мълчанието – брутална жажда за знание.