Последните минути на дякон Игнатий

О, бесило славно!

По срам и по блясък ти си с кръста равно!“

(Вазов)

  През този месец отбелязваме 177 години от рождението на Васил Левски. Днешният ден предоставя прекрасен повод да се напомни за делото и личността на Васил Иванов Кунчев – Апостолът на българската свобода. Ние – признателните съвременници – се прекланяме пред личността и делото на великия българин Васил Левски. Апостолът на нашата свобода ще продължи да бъде безспорен авторитет в съзнанието на българите, ще вдъхновява както нашите съвременници, така и бъдните поколения, потомството. Делото на Левски вълнува вече повече от век и половина българската нация, обект е на стотици, ако не и на хиляди проучвания и интерпретации както тук – в България, така и извън пределите на страната ни. Личността на Дякона отдавна се е превърнала и ще остане завинаги мерило за патриотизъм, чест и достойнство. Нека никога не забравяме онези достойни мъже, които с цената на живота си са платили за нашата свобода – на тях им дължим признателност и уважение.

Личности като Левски безспорно са божи дар за всяка нация.

За съжаление много са народите и държавите по света, които нямат своята велика и светла историческа личност. Българският народ обаче – сякаш благословен от бога – има своята силна и непреклонна личност в лицето на Апостола. Животът на Васил Иванов Кунчев бележи нов етап в развитието на историята ни – етап към цивилизоване, европеизиране на българската нация. Показателни тук са думите на Дякона: „Да бъдем равни с другите европейски народи зависи от нашите собствени задружни сили“.

Интересни са два споменни текста на Вазов, които се отнасят до мащабния корпус от текстове, посветени на Васил Левски. По-долу ще прочетете извадки от тези текстове, документиращи последните мигове на Левски на тази земя. Васил Кунчев продължава да бъде свързан с Отечеството дори и тогава – в последните минути на своя живот. Малко са тези достойни мъже, които сред своя собствен живот поставят отечеството в такава върховна позиция. Именно заради това такива личности винаги ще вълнуват българското съзнание и ще предизвикват възхита – защото са носители на изключителни качества.

Ето и откъсите от спомените на Иван Вазов:

1

Из „София на 1880 година“ (Текстът е публикуван за първи път в „Българска сбирка. Списание за книжнина и обществени знания“, г. XII, 1905, кн. 10, стр. 605-608).

Най на източния край, усамотена, стоеше стара турска казарма, днес артилерийска казарма. В нея казарма е бил затворен на 1872 г. Левски, след пленяването му в Къкринския хан. Пусто беше мястото, дето днес е паметникът на героя и дето се е издигало бесилото му. Покойният поп Тодор, който го е изповядал на предсмъртния му час, ми разказа как е станало това. Повикан от пашата, той дошъл тука и видял Левски, обиколен от турски войници, от много турча и кадъни, които го ругаели. Левски бил много изнемощял от страданията, със сухо, пребледняло, страдалческо лице. Поп Тодор бил много уплашен, понеже били близки приятели с Левски, и се е боял да не би да е направено някакво опасно за него признание. Но работата била друга. Пашата се обърнал към свещеника: <<Папаз ефенди, сторете с тогова според както е вашия закон!>> – и посочил Левски. Поп Тодор приближил до Левски и го поканил да се изповяда. В тоя върховен миг той го намерил религиозно настроен. Левски няколко време с тих шепот му се изповядал. После завършил с тия думи:

– Дядо попе, поменувай ме в молитвите си: <<йеродякон Игнатий>>.

Игнатий и било духовното име на дякона Левски.

Тия са били последните му думи.

2

Из „Към очерка <<София през 1880 г.>>“ (За първи път текстът е публикуван в „Българска сбирка. Списание за книжнина и обществени знания“, г. XII, 1905, кн. 10, стр. 653).

Когато вече беше отпечатан горния ми очерк в първата кола на настоящата книжка, аз случайно се срещнах с г. Димитра Димов (Папашата), близък приятел на Левски и бил в София във време на обесването му. Като му отворих дума за епизода – последните минути на Левски, – който описвам там, г. Димов ми разказа как той го бил чул от устата на същия поп Тодора, и който той помнел добре. Разказът му поправя и допълва моя. И ето как е била всъщност работата:

Поп Тодор е бил повикан да причести дякона. Той дошъл с причастието на лобното място. Пашата му заповядал да причести осъдения на смърт с думите, които аз предадох, и се оттеглил настрана, както сторили и войниците там, за да се оставят поп Тодор и Левски сами.

Поп Тодор тогава се приближил до Дякона и го попитал скръбно и тихо:

– Василе, желаеш ли да се причестиш?

– Желая – отговорил Левски.

– Но ти знаеш, че преди светото причастие е нужна изповед? Искаш ли да се изповядаш?

– Искам.

Когато се свършила изповедта, попът отворил требника, за да прочете отпустителната молитва.

Тогава Левски му казал:

– Дядо попе, помени ме тука: <<дякон Игнатий>>.

Левски не произнесъл вече друга дума. Той видял и приел със студено спокойствие смъртта си.

По-после любопитни софиянци се опитвали напразно да изкопчат от попа нещо за Дяконовата изповед. Поп Тодор запазил тайната, както му повелява дългът. Но Папашата само после казал следующето:

– Когато Васил Левски се изповеда, той прибави тия думи: <<Всичко, каквото съм сторил, сторих го за отечеството!>>

 

Photo0330 – Копие

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s