Архив

Monthly Archives: януари 2015

Една част от наркотиците водят до свръхактивност, други – до свръхпасивност. Кофеинът е от първия тип. Прекомерната употреба на кафе води до невероятно активизиране на нервната система – това е неоспорим факт. Мозъчните процеси стават бързи и смели – и ако това би могло да се онагледи по някакъв начин, то, мисля си, електрическият стълб с хвърчащи около него искри би бил подходящ за случая.
Та тези искри, това активизиране на нервната система се проявява у разните хора по разни начини. За другите не ща да говоря, харесва ми повече да говоря за себе си. При мен кофеиновото предозиране се изразява в повишаване на словесната склонност. Тоест изпия ли две кафета, започвам да словя. Обикновено ако има някой човек в близост до мен – тогава словя говоримо (устно). Обаче пък ако се случи така, че до мен да няма хора – както, впрочем, не рядко се случва – тогава словя писмено. И тъй като същността на всяко слово е да бъде (все пак) чуто, видяно, разбрано – публикуването е, кажи-речи, неизбежно. Прекрасно е, че живеем в епоха, в която всеки има правото и възможността да пише и да публикува в почти общодостъпно място, каквото без съмнение е интернет.
И тъй: не веднъж и дваж съм словил за култура, за общество, за демокрация, политика, философия, литература и т.н. Чат-пат съм казвал нещо и за себе си, нещо от житието си. Например когато станах готвач в една квартална пицария в град Велико Търново. В момента, впрочем, не съм готвач – от близо два месеца съм в сферата на производството: в онези „огромни предприятия за масово затъпяване“, както преди време се изрази една леля-интелектуалка. Трудно е да изброя колко от великите гении на човечеството са живели благодарение на това, че са гении и са си спестили унижението, наречено труд – защото са твърде малко на брой; техният брой е почти нищожен. Мнозинството от представители на тази тъй рядка човешка порода е имало съдбата да подържа жизнения си цикъл не благодарение на своя талант, усет или компетентност – а на случая. И именно случая дава основание на изтъкнатите изследователи да вярват, че човек се превръща в гений. Защото никой не се ражда такъв, какъвто умира – твърдение, което противоречи на типично българската пословица-оправдание „Не можеш да се родиш свиня, а да умреш лебед“.
(…)
Съветвам ви да пиете кафе минимум по два пъти на ден, като веднъж седмично го замените с билков чай.

***

Тези дни поетът Недялко Йорданов стана на 75-годишна възраст. Неговият празник е празник за всички нас – ценителите на стойностни поезии. На господин Йорданов пожелавам здраве, дълголетие и леко перо, а на нас – никога да не забравяме, че един текст е поезия тогава и само тогава, когато се пее.

***
Чух се с един познат, с когото не сме се нито срещали, нито чували от доста време. Почти се бяхме забравили с него. Попита ме: „Как си?“. Този странен въпрос бих го сметнал за рутинен, формален ако го бях чул от някого, с когото се срещам ежеседмично – но не: чух го от човек, когото почти бях забравил, а, предполагам, забравата е започнала да начева и у неговото съзнание. Затова и отговорът ми не се изчерпа с безизразните и изпразнени от смисъл фрази като „добре съм“, „зле съм“ или нещо друго от този сорт. Метафората „Въртя се в центрофугата на живота“ бе моят отговор. Мисля си, че по-добър отговор от този би било само рецитирането на Вапцаровата „Вяра“ – ако не цялата, то поне култувата й част: „дишам, работя, живея“.

Изследванията ми върху живота – тези преки и непосредствени наблюдения, размишления, впечатления, мнения и т.н. ме завеждат до един изключително позитивен извод и светоглед: Животът е нещо, което трябва да бъде изконсумирано по пълноценния начин: с пълните си шепи да грабим от него. А вярата в него следва да бъде смятана за нещо свещено, за нещо, което не подлежи на профанизиране, оскверняване. Тази вяра – вярата в живота – е метарелигията на човечеството: неосквернима и вечна.

***

Advertisements

За първи път повестта е публикувана през 1848 година в кн. 12 на списание „Отечественные записки“. Първите критически отзиви не закъсняват: още в началото на 1849 г. А. В. Дружинин говори за нейната актуалност, за реалното съществуване на млади хора, затварящи се в „своите въздушни замъци“. Висока оценка за повестта дава и А. А. Григориев. Писателката Е. Тур (в статия от 1861 г.) смята повестта за едно от най-поетичните произведения в руската литература. В събраните съчинения от 1860 г. Достоевски внася изменения в повестта: образът на мечтателя е обогатен, разкрити са идейните източници на поведението на героя. Едни от първите преводи на повестта на български език са от Д. Тончев (1894 г.), Рачо Стоянов (1919 г.), Ел. Попова (1919 г.), Калина Малина (1928 г.)

„Малкият герой“ е отпечатан за първи път през 1857 година в списание „Отечественные записки“. През 1860 г. Достоевски прави известни стилови редакции върху текста и го включва в първия том от събраните си съчинения. Първите отзиви за разказа се появяват едва през 1882 година (от Н.К.Михайловски и А.Ф. Милер). Това е първото произведение на Достоевски, което се превежда на български език. През 1884 е преведено от М. Каранов; следващият превод е от последното десетилетие на 19-ти век – през 1893 г. от Людмил Стоянов.

Ще използвам един музикален жанр, за да започна разсъждението си. Това е чалгата – един изключително ограничен в териториално отношение музикален жанр. В нашата страна той е с широка популярност; в световно измерение популярният музикален жанр е т.нар. поп.

Смята се, че онова, което търси широко разпространение е онова, което включва в себе си качества/черти, които биха се харесали на широката аудитория (т.е. на възможно най-голям брой хора). По правилото на икономията то не би трябвало да включва качества/черти, които биха могли да останат неразбрани или незабелязани.
Ние сме свикнали да говорим за качество и стойност на нещата, но дали тези категории не са относителни спрямо днешното време, когато мнозинството преценява кое е качествено и кое не? Когато създаването на форми на изкуство е свързано с продаването на същите тези форми, когато властва икономическият принцип, обвързващ предлагането и търсенето?
Масовата аудитория, масовият потребител на музика е потребител без особени претенции. Това се дължи на липсата на музикална култура и усет у неговото съзнание. Поради тази липса на особени претенции – предлага му се именно един такъв непретенциозен продукт, задоволяващ желанието му.
Същото може да бъде казано и за изобразителното изкуство, литературата, скулптурата и т.н.: липсата на основни познания у потребителите в сферата на разните изкуства предизвиква появата на съвременните форми на изкуството, които са почти кухи от качества. Тези форми на изкуството се създават с цел да се продадат; те съдържат такива черти и качества, каквито биха се харесали на масовите потребители. Сред всички изкуства има такива масови форми: продукти, създадени за да се продават (Не отричам, че съществуват такива форми на изкуството, които не са създадени заради продажбата си и не казвам, че това автоматично ги прави по-стойностни).
Но има една изкуство, което почти изцяло (т.е. във всичките си форми) се създава за да се продава. Това е музикалното изкуство. Музиката, оказва се, е популярното изкуство; тя е най-лесно смилаемото нещо измежду всичките изкуства.

 

Признавам си, че създадох този блог в един изключително напрегнат етап от своето личностно развитие. Бъдейки рожба на един дъждовен октомврийски ден, блогът бе заченат в една топла и ясна нощ, под въздействието на силни опиати и разврат.

Заклех го – да бъде последният ми блог. Такова беше и името, което му дадох – „ПОСЛЕДНИЯТ“. Днес блогът ми е повече от една година на бял свят. Но дали си струваше тази година за него! Или в градината ми изникнаха много грозни плевели и бурени?
Блогът не е ориентиран към определена тема, в него има всякакви текстове; пиша за всичко, „за всички и никого“. Този блог е от типа „Личен дневник“ и представлява моя инструмент за комуникиране с една непозната аудитория.
Това, което пиша за „ПОСЛЕДНИЯТ“ е това, което мисля. И тези мисли, тези писаници – те не се изкривяват, нагаждат, чупят и прочие, за да бъдат по-лесно смилаеми и осъзнавани от теб, непозната аудиторийо! Не! Те са такива, каквито бликат от бистрия извор на съзнанието.

В първите няколко дни на настоящата година се случи нещо много лошо. Във Франция, Париж бяха убити няколко човека заради свои карикатури на пророка Мохамед, публикувани по страниците на едно сатирично списание. Това са жертви на религиозен фанатизъм. Странно е, че мненията на повечето хора са поляризираха едно от друго – едните застанаха на страната на правото на свободно изразяване, а другите – на страната на религиозните фанатици.

А тук е много важно да се знае, че убитите са жертви не на радикален ислямизъм, а на религиозен фанатизъм: защото както Коранът одобрява убиването на неверници (стихове 8:12-13), така и Библията призовава за убийството на богохулци (Левит 24:16). Само че християнството бе подложено на усмиване преди няколко века, докато ислямската религия едва сега бива подлагана на сериозна преоценка чрез иронизиране. В този смисъл християнската религия – с оглед на развитието си – е по-напреднала спрямо ислямската, защото е отминала този период от развитието си.

Случилото се в Париж е удобен повод да бъде припомнено, че:
– Правото на свободно изразяване е гарантирано от ООН. В „Конвенция за защита правата на човека и основните свободи“ ясно и точно пише следното: „Βсеки има право на свобода на изразяването на мнения.“
– Правото на свобода на изразяване на мнение означава право да използваш всички похвати и средства (съобразени със законите), необходими за успешното изразяване на това мнение, включително и на иронии, сарказми, подигравки и други подобни.
– Не съществува нищо, което да не може да бъде осквернено и подиграно.
– Съдбата на всяко нещо, което е със статут на свещено е да бъде профанизирано и смачкано. Това е световен, вечен, неизбежен и всестранен процес: той не може да бъде спрян от нищо и никого.
– Свободата на изразяване на мнение е постижение на развитите общества/демокрации. Тази свобода е пряко обвързана с демокрацията.
– Демокрацията не е локална особеност на развитите общества. Демокрацията е следствие от стремежа на обществата да се развиват.

А ето и коментар-равносметка, публикуван от Maya Zhivkova:

<<Еволюцията на обществото очевидно се извършва от социалните аутсайдери. Някакъв малък френски вестник публикувал някакви карикатури, на които само ислямистите явно са обръщали внимание в продължение на години. Тиражът на вестника показва, че обществото не е обръщало внимание на тяхната идея. Но днес, когато ги няма, същото това без(раз)лично общество ги направи свои герои. За първи път се вгледа в карикатурите и потърси смисъла. Излезе на улицата, за да ги защити (пост фактум). Ще им издигне паметник. Ще ги превърне в герои на свободното слово и свободата изобщо. А вчера, докато са били сред нас, живи, прозорливи, посочващи истинските проблеми – са били сами.
Като се замисля за нашите национални герои и писмените исторически данни, пътят на героя приживе е незавиден. Но смъртта му променя нещата. Понякога.>>