Архив

Monthly Archives: март 2015

Мои познати казват „ела при нас, тук е хубаво, всичко е наред“. Това са гласове от чужбина (доколкото, всъщност, страните от Централна Европа могат да се нарекат „чужбина“); гласове на хора, с които споделих детството и младежките си години. С годините все по-рядко се виждахме, чувахме, срещахме и ето така стигнахме до днешния момент – да се отдалечим един от друг толкова много, че ако решим да се видим, трябва да се уговорим поне месец по-рано. В Германия, Франция, Италия, Австрия, Белгия – където и да се сетя имам поне един стар познат, емигрирал българин, европеец с българско самосъзнание. Чудят ми се на акъла какво правя у България, за какво съм още тук… А аз, да си призная, вече изпитвам трудност в аргументирането на престоя си в България. Наистина: с всеки изминал ден ми става все по-трудно да обясня не само на тях, а дори и на себе си настоящето си местожителство в Република България.

Родителите ми по произход са от едно малко село, дето Ботев е минал навремето. Туй село и до днес носи името на героя. Там прекарвах летата си и всички ваканции. От героя е останало само името му по табелите. Ботев умира на 20-ти май (по стар стил) 1876-та година. Сто и четиринайсет години по-късно, на същия ден, се раждам аз – Благовест Цветанов. Баба ми, бог да я прости, се родила сто години след раждането на другия голям герой – Васил Левски. На същий ден, само че сто години по-късно. На нея съм кръстен аз; името ѝ е Богиня, а моето – Благовест. Обявена е за народен предател от комунистите, тъй като поради диабета си не била в състояние да извършва трудовата дейност в ТКЗС-то. Една част от живите представители на моето малобройно родословие се е закотвила в селата от Северозападна България – тук изключвам няколкото човека, установили се в цивилизована Европа.
Та: това ми е цялата обвързаност с Отечеството. Нищо повече и нищо по-малко от тая обвързаност не съществува за мен.

А туй, горенаписаното, са моите аргументи, за пред мен самия. Макар, че тия факти в същността си не са никакви аргументи по споменатия въпрос…

Харесвам държавата, в която съм се родил дотолкова, доколкото съм свикнал вече с нея. Това е реалната истина. Ако да се бях родил нейде другаде – също толкова щях да харесвам онова място. Ето това вече е аргумент. Аз съм българче… Но „планини зелени“ има навсякъде, и цяла Европа е „край свободен“. И „дни велики“ и „славно време“ е не само тук, а накъдето и да погледнем.

Michel de Montaigne – „Essais“. Подбрани мисли
/пета част/

Римската цифра посочва книгата на „Есета“ („Опити“), а арабските – главата в съответната книга. Преводът е на Тодор Чакъров.


„За тия, които се занимават с изучаване на човешките постъпки, няма по-голяма трудност от това да ги съгласуват и да им дадат някакво единно обяснение; защото те така удивително си противоречат, чде ти се струва невероятно да са произлезли от един и същ източник.“ (II , 1)

„Нашият обикновен начин на поведение е да следваме склонностите си – наляво, надясно, нагоре, надолу, където ни отнесе вихърът на случайностите.“ (II, 1)

„Нека не ви е чудно, ако този, когото вчера сте видели еди колко си смел, утре ще го видите също толкова страхлив; или гневът, или нуждата, или компанията, или виното, или звукът на тръбата са скрили сърцето му в стомаха; това не са чувства, възникнали чрез размишление, това са чувства, породени от обстоятелствата; нищо чудно в това, ако един и същ човек го видим съвсем друг при други, противоположни обстоятелства. “ (II, 1)

„Срамежлив, нагъл, целомъдрен, разпуснат, бъбрив, мълчалив, трудолюбив, изнежен, изобретателен, затъпял, тъжен, добродушен, лъжец, искрен, учен, невежа, щедър, скъперник, разточителен – всякакъв се виждам според това, как гледам на себе си.“ (II, 1)

„…за да съдиш за един човек, трябва дълго и внимателно да вървиш по следите му…“ (II, 1)

„Нашите намерения се променят, когато не са подредени и нямат цел. Никакъв вятър не ще помогне на този, който няма определено пристанище, към което да се отправи.“ (II, 1)

„Ето защо не е присъщо на зрелия ум да съди за нас само по външните ни постъпки. Трябва да се проникне и да се види кои пружини предизвикват движението; но тъй като това е рисковано и сложно дело, аз бих желал по-малко хора да се занимават с него.“ (II, 1)

„Всеки е склонен да преувеличава прегрешението на ближния и да омаловажава своето прегрешение.“ (II, 2)

„Измежду другите пороци пиянството ми изглежда особено грубо и грозно.“ (II, 2)

„Всички постъпки извън рамките на обикновеното могат да станат предмет на пагубни тълкувания, защото нашият вкус не допуска нито това, което стои над него, нито това, което е по-долу от него.“ (II, 2)

„Струва ми се, че непоносимата болка и страхът от една по-лоша смърт са най-оправдателните мотиви за самоубийствата.(II, 3)

„Много е трудно, когато става дума за човешките постъпки, да се дават някакви точни, продиктувани от разума правила, върху които случайността да не упражни своето право.“ (II, 4)

„Колко удивителна е силата на съвестта! Тя ни кара да изменяме на себе си, да се обвиняваме, да си навреждаме и дори при отсъствие на свидетел да заставаме срещу себе си (…).“ (II, 5)

„Така, както ни изпълва със страх, съвестта може да ни изпълни със спокойствие и увереност. За себе си мога да кажа, че винаги съм вървял с по-твърда стъпка, когато съм съзнавал чистотата на подбудите и невинността на намеренията си (…).“ (II, 5)

„Трудно е да се повярва, че разумът и знанието, колкото и голямо да е нашето упование в тях, са до такава степен силни, че да ни подтикнат към действие, ако освен тях ние не упражняваме нашата душа и не я приучаваме към дейност, предназначена от нея за нас; иначе тя може в необходимия момент да се окаже безпомощна.“ (II, 6)

„Чрез упражнения и опити човек може да се закали срещу болката, срама, бедността и други такива случайности; но що се отнася до смъртта, ние можем да я изпитаме само веднъж в живота си; когато се срещаме с нея, всички ние сме неопитни.“ (II, 6)

„Как лесно преминаваме ние от бодро в сънно състояние! Как незабелязано губим съзнание за околността и за нас самите!“ (II, 6)

„Най-мъдри и най-благочестиви хора са изживели своя живот, избягвайки всяка изтъкваща ги постъпка.“ (II, 6)

„Смятам, че човек трябва да бъде много внимателен, когато разсъждава за себе си, а също така и много точен в показанията – независимо от това дали говори високо или тихо.“ (II, 6)

„Ако някой се опиянява от своите знания, гледайки отвисоко на другите, нека обърне поглед към миналите векове; тогава той ще свие перата си; защото ще съзре хиляди умове, които ще го стъпчат в краката си.“ (II, 6)

„Никой почтен човек не ще счете за достойно да отличи себе си от другите с това, което е общо за всички.“ (II, 7)

„Тази грешка – да не можеш навреме да разпознаеш и почувстваш немощта си и рязката промяна в тебе, която предизвиква и в тялото, и в душата ти, според мен еднаква и за душата, и за тялото (ако не е по-голяма за душата), е погубила славата на повечето велики мъже в света.“ (II, 8)

„Децата имат младостта и силата в ръцете си и следователно – благоволението на света; затова приемат с подигравки властните и тиранични гримаси на един старец, който няма кръв нито в сърцето си, нито във вените си и прилича на бостанско плашило.“ (II, 8)

„Когато чувам да ми разкриват положението на някого, аз не се различавам с това, а веднага обръщам поглед към себе си, гледам какво е положението с мене. Всичко, което се отнася до този човек, се отнася и до мене. Неговият случай ме предупреждава и ме прави бдителен. Всеки ден и всеки час ние говорим за другите това, което бихме казали по-скоро за нас си, ако можехме да се съсредоточим в себе си така, както се разпростираме за другите.“ (II, 8)

„…духовните качества на децата ни говорят много и за самите нас. Те са истинска отплата за нашите грижи.“ (II, 8)

 

КРАЙ

 

 

Download „Благовест Цветанов – Подбрани мисли от Есета на Мишел дьо Монтен“

Правило номер едно: Играй. Правило номер две: Не преигравай.

„Ние имаме работа с недоразвито общество“ – Тодор Живков, български политик

Каквото толерираме – с това ще се заобиколим.

Вглеждам се в средната продължителност на живота в Европа и стигам до извода, че ще живея някъде до към средата на века… Нито аз, нито който и да е няма да бъде нито вечно млад, нито вечно жив. Всички ще остареем и ще си отидем – едни по-рано, други навреме, а трети – по-късно. Пътници сме в един и същ еднопосочен влак. Това е горчивата истина.

„Целият български народ вижда днес да се осъществяват неговите идеали за създаването на една мощна и обединена България: от Дунав до Бяло море и от Охрид до Черно море. (…) Българският народ ще изпитва завинаги най-голяма благодарност и дълбока признателност към силите от Оста и към техните големи водачи Адолф Хитлер и Бенито Мусолини, които осъществиха обединението на България. (…) Особно силни ще бъдат тези чувства по отношение на Германия, чийто воиски действаха в Македония и Беломорието и които по този начин бяха непосредствените освободители на тези български земи. (…)“ – Богдан Филов, български политик

Броят на дипломираните философи и филолози в страната расте. Един ден ще се превърнем или във философска държава, или във филологическа такава. И няма да има сини и червени, нито леви и десни, а философи и филолози… И тогава българската държава ще цъфне и върже като овощно дръвце на торище!

Сътрапезникът гастроном. Липса на капризи към трапезата означава да се осланяме на правилото „Щом не е отровно, следователно става за ядене“. Но нека все пак бъдем поне малко капризни и претенциозни.

Осми март. Мястото е София, датата е 8-ми март. По улиците имаше толкова много жени с цветя, че ако не беше осми март, човек би си помислил, че нещо е станало с министър-председателя на република България генерал доктор Бойко Методиев Борисов!

На тъмно. Министърът на вътрешните работи съобщи, че на 9-ти март сутринта без ток са над 850 населени места в страната.

„В Европа има демокрация много, а петрол – малко“ – изречение от руския документален филм „Студената политика“ (2012г.)

13-ти март. Смених щепсела на готварската печка. Чувствам се като мъж, който може сам да се справи с ел-неприятностите и да си спести грижата да търси ел-техник. И тъй, освен чест, морал, достойнство, търпение, физика, пари, жена и любовница, всеки уважаващ себе си мъж трябва да притежава и поне два вида отверки, а още и клещи, разумява се.

Нощ е. Отварям прозореца, за да вдишам от свежината на зимния въздух. Две различни субстанции почти неусетно се разминават една с друга край мен: ароматът на запръжка излиза нейде навън, а вътре влизат далечно звучащи ориенталски ритми.

Откъс от статията на Васил Друмев „Обществото и неговото възпитателно значение“, публикувана в списание „Духовен прочит“ през 1881 г. (VI, VII):

„И влиза младият човек в живота с пълна вяра в доброто, с твърда решимост да се труди честно за себе си и за себеподобните си, със силно желание да изтрие сълзите на страдащите, да направи честити злочестите и с пълна готовност да жертва себе си, живота си за всичко, което е честно, полезно и свято. Младият човек вярва напълно, че всичко това се постига лесно. В него всичко е младо и пъргаво. Младата му кръв кипи и му дава пълна самонадеяност, младите му способности, умствени и нравствени, развити, усилени и подкрепяни от могъществото на придобитите в училището знания, жадуват за честна и полезна дейност, младото му сърце тупти от любов към доброто, към обществото, към народа; опитът не се е докоснал още до него със студената си ръка и той не се плаши от каквито и да било несполуки. Варата в доброто и честното го съпровожда навсякъде и го въодушевява във всичко. Велика и свята е минутата, когато младият човек встъпва в обществения живот, става вече деен член на обществото. Може ли което и да е общество да не посрещне тази млада сила с отворени ръце? Възможно ли е да се помисли, че обществото не ще отговори на тази млада любов и преданост, на тези млади и мощни сили с любов и доверие и не ще покаже пълна готовност да поддържа тази чудна енергия, тази свята преданост към честното и полезното, тези хубави стремежи? Трудно е да се помисли и да се повярва в това.

Обаче практиката ни показва съвършено противното. Ние наистина с любов и доверие посрещаме младите сили, радваме им се и сме уверени, че тези сили ще бъдат полезни за обществото и за народа, че те с по-голям успех ще съдействат за изкореняване на злото, което съществува у нас, за нравственото и материалното ни усъвършенстване. Но минават години и злото съществува между нас, а младите деятели, на които сме възлагали толкова хубави надежди, като че ли отслабват, променят се и стават обикновени хорица, без особени идеали, без особени високи стремежи и като се вгледаме в техните действия, желания и наклонности по-внимателно, ще видим, че безкористната любов и преданост към доброто и честното, високите и честни стремежи са отстъпили място на частния дребен интерес, на честолюбието, егоизмът и на различни недостойни домогвания; ще видим, че енергията и жаждата за честна дейност са се сменили с безделие и със жажда за леснота, самонадеяността – с малодушие, безкористието – с користолюбие.

Печален е този преврат, но виновни за него сме самите ние, самото общество. Животът е непознат на младия човек или не му е познат такъв, какъвто е той в действителност. Младият човек започва своята частна или обществена самостоятелна дейност под влиянието на онези хубави идеали и стремежи, за които говорихме по-горе, като вярва напълно, че във всичките свои хубави и честни стремежи той ще намери поддръжка и съдействие в обществото, че навсякъде ще срещне той онези откровеност, честност, добросъвестност, от които се въодушевява сам. Но опитът скоро го разуверява. Твърде скоро той започва да вижда, че там, където е предполагал честност, излиза безчестие, където е предполагал откровеност, излиза лицемерие; той вижда, че богатството, чиновете, ласкателствата и подмазванията се ценят повече, отколкото честния труд и откровеното отношение към делото, както и точното и строгото изпълнение на адълженията, вижда още, че твърде често неправдата тържествува, а правдата е тъпкана и унижавана. С една дума, той вижда, че преди, в семейството и в училището, той се е учил и се е научил съвършено различно да гледа на хората и на техните стремежи и домогвания, а сега действителността му предлага нещо друго, че неговите идеали си остават неосъществими. И младият човек започва да се колебае. Трудно му е да се откаже от идеалите си и на първо време той се бори за тях, въодушевяван от надеждата, че ще успее да ги осъществи, но несполуките, примерите на другите хора, присмиванията и горчивите обиди скоро го обезсърчават и обезсилват, а борбата за насъщния хляб, която, както знаем от опит, е тежка, упорита, го омаломощава до такава степен, че накрая той маха с ръка и на идеали и на високи и честни стремежи и на патриотизъм, и става благоразумен, т. е. Такъв, какъвто е болшинството, каквито сме може би всички.

Всичко това може да се случи, както наистина се случва, и тогава, когато младият човек и в къщи и в училището е получил много добро възпитание и твърде правилно и сериозно образование, защото животът и борбата в него са такива въобще, че пречупват и железни характери, както виждаме от твърде много примери в историята. Колко по-лесно може да се случи това, когато и възпитанието и образованието на младият човек са неправилни, непълни, както въобще е сега у нас.

И главна, ако не единствена, причина за това печално нещо сме ние самите, обществото. Обществото има твърде голямо възпитателно значение за младите хора, които вече влизат в живота, стават негови (на обществото) членове. Възпитанието, колкото то и да е правилно, пълно, усъвършенствано, не може по никакъв начин да се счита за завършено в родителския дом и в училището; то се продължава и трябва непременно да продължава и в живота. А в живота възпитатели на младия човек сме всички ние, които съставляваме обществото. Поговорката „между каквито живееш, на тях ще заприличаш“ има в това отношение пълно приложение и оправдание.

От всичко това ясно виждаме до колко е голямо възпитателното значение на обществото за младите хора и какви високи задължения налага това значение върху всеки един от нас.

Не е достатъчно само да се стараем да посеем в меките и възприемчиви детски души зърната на добро възпитание, не е достатъчно само да се трудим за подобрението на училищата, за снабдяването им с добри програми, инструкции и добри учители, не е достатъчно да изобличаваме слабостите и недостатъците в младото поколение, да го мъмрим и хулим за тези слабости и да му даваме най-добрите, най-практичните съвети, а трябва и самите ние да сме такива, каквито желаем да бъдат нашите младежи, трябва самите ние да имаме всички качества на един добър гражданин, на честен, трудолюбив, състрадателен, благочестив, патриот и образован човек, каквито искаме да видим синовете си и въобще бъдещите членове на обществото и народа си.“

Някои възгледи на Васил Друмев

Предлагам ви извадки от няколко текста на Васил Друмев.

· · ·

„Нравствеността е основа, най-якият корен на народния живот, на народната доброчестин. Падне ли един народ нравствено, той вече е в голяма опасност и откъм самото си съществуване.“ (Из „Животописание, значение на животописите“, публикуван за първи път в „Периодично списание“; текстът излиза в отделни части през 1870, 1871 и 1872 г.)

· · ·

„… днес времената са такива, щото колкото отиваме напред, толкова повече енергия и познания се иска от един народ, за да не остане той назад и да не заглъхне.“ (Из „Животописание, значение на животописите“)

· · ·

„Нам предстои още много да се бориме с невежеството у самите нас, както и с много други препятствия. В тая нравствена борба ние имаме нужда от примери на самоотвержение, твърда воля, енергия и т. под., защото само владеящиц с подобни свойства, ние можеме да имаме пълна надежда, че ще излезем победители и от тая борба; трябва ни насърчаване, защото препятствията са тъй силни и тъй много, щото нашите собствени усилия често се осуетяват.“ (Из „Животописание, значение на животописите“)

· · ·

„Миналото е коренът на настоящето и бъдещето. Който иска да добие добро и свястно настояще и бъдеще, той трябва основно да изучава миналото си. В миналото си ние ще намерим причините и условията на много наши сегашни народни особености, с които се отличаваме от другите народи. Всестранното развитие на един народ само тогава може да бъде правилно и успешно, когато бива съобразно с неговите особености, с неговът характер.“ (Из „Животописание, значение на животописите“)

· · ·

„Онзи, който си знае добре миналото, той знае какво е бил и какво може да бъде занапред. А това е много важно, особено за доброчестината на един народ.“ (Из „Животописание, значение на животописите“)

· · ·

„Величието на духа се познава, казвам, в несгодностите и в страданията, разбира се, у нас породени от невежеството.“ (Из „Животописание, значение на животописите“)

· · ·

„Образованието на сърцето и характерът следователно не зависи от нашата разумна и свободна воля: то става единствено под влиянието на външни причини, под влиянието на природата, средата (кръгът), в която се намира човек, и преимуществено под влиянието на родителите.“ (Из „За отхраната“)

· · ·

„По много неблагоприятни исторически и други обстоятелства, образувал се е характер някак си лошев в една значителна част от нас. Ний сме станали някак жестокосърдни, завистливи, злопаметни, егоисти: готови по-скоро да накажем, отколкото да простим; готови да прибегнем към най-черни лъжи и клевети, само и само да си отмъстим; готови сме за инатът си да развалим, най-светата и полезна работа.“ (Из „За отхраната“)

· · ·

„Обществото има много нужди, и сека нужда си има сферата. Следователно, задатъкът на отхраната е – да приготвим членовете на обществото тъй, щото секи един, действуящиц в своята сфера, да бъде полезен.“ (Из „За отхраната“)

· · ·

„Има неща, които са и треба да са общи за сичките человеци, които треба да ги има и френецът, немецът, и българинът, и англичанинът, и всички въобще.“ (Из „За отхраната“)

· · ·

„…нравствено свободният човек никога не се подчинява на страстите си или на страстите на другиго, никога не си позволява да върши нещо под какво да е друго влияние, освен под влиянието на разумността, честността, благородството.“ (Из „За отхраната“)

· · ·

„Училището знае и тряба да знае целта, към която е длъжен човек да се стреми в животът си.“ (Из „За отхраната“)

· · ·

„…тряба да знаеме и кое е добро и полезно в животът, тряба да знаеме и кое е добро и полезно за едно общество, за един народ, за цялото человечество. (…) тряба да сме познати при това и със стремленията и идеалите на това человечество.“ (Из „За отхраната“)

· · ·

„Простота и ясност се иска въобще при изложението на секи един предмет(…)“ (Из „За отхраната“)

· · ·

„Въобще человеческият живот се дели на две главни половини. В първата половина человек се готви за оная воля, която му предстои в животът, т.е. Готви се за деятелност – а във втората половина, – той вече действа като същество самостоятелно, което определя своите действия и постъпки по свои собствени убеждения, по своя собствена воля и съвест.“ (Из „За отхраната“)

· · ·

„Но дали човек бива съвършено свободен от какво да е възпитивающе влияние във втората половина на животът си? Не. Таквоз влияние произвежда на него обществото, между което той живее, неговата собствена опитност, превратностите на съдбата му и мн. др. За това се случава човек, в зрелият си възраст вече, да си изменява характерът, наклонностите и проч.“ (Из „За отхраната“)

· · ·

„Тряба да знаеме, че справедливо е казано, как навикът е втора природа. Онова, което се придобива от навик, никога или поне доста трудно се изкоренява. Придобитото от навик много по-яко устоява против всичко, от колкото онова, което се придобива по разумност и съзнание. В тежките и неблагоприятни минути в животът человек често остава глух към гласът на разумът и даже на съвестта, но рядко изменява на навикът си. Навикът е сила почти всемогуща.“ (Из „За отхраната“)

· · ·

„Колко и да не ще човек да каже нещо лошо за нашите училища, но не може да не изповяда, че те са далеч не само от целта си, ами и от онзи път, който води към тази цел. Нашите деца постъпват в училищата 7 или 8-годишни. Как есело и привлекателно се показва училището за едно дете, можеме да заключиме от това, че децата скоро намразяват училището и предпочитат по-добре да остават в къщи и да вършат някоя къщна работа, от колкото да идат в училище.“ (Из „Сказки за възпитанието“)

· · ·

„20-23-25-годишният млад човек на сичко гледа със самонадеяност, на сичко гледа с добро око, защото опитът още не го е поохладил и в него има горяща кръв, че всичко в светът става лесно и добро, стига само човек да ще. Ето какъв поглед има на святът младият човек, като излезе от училището и стъпва в животът. Ще рече, че той още не е познат с животът, в който встъпва; а като е тъй, то този живот ще е за него нвоа школа, ново училище. И наистина, до сега в родителският дом и в училището той се е готвил само за да може в тази по-горна школа, която се казва животът, да следва добре и с достойнство. (…) Сега, пита се, трябват ли тука учители или ръководители за човека? Трябва; но тези учители или ръководители са длъжни не толкоз да поучават, съветват, колкото да дават добър пример. И тези учители сме ний сички, цялото общество.“ (Из „Сказки за възпитанието“)

· · ·

Ще рече, господа, че не стига само да се стараеме да посеем в мяките и възприемчиви детски души зърната на добрата отхрана, не стига да се стараеме за подобрението на училищата си, ами трябва и сами ний да бъдем таквиз, каквито искаме да бъде нашето потомство, трябва сами ний да имаме сичките качества на един добър гражданин и човек, какъвто желаеме да видиме и синът си, децата си(…)“ (Из „Сказки за възпитанието“)

· · ·

„Влиянието над умът, над сърцето и над съвестта е най-силното и щом един човек успее да спечели таквоз едно влияние над други – то тоз човек може на много добри или зли работи да склони онези, над които господства с влиянието си.“ (Из „Сказки за възпитанието“)

· · ·

„В дейността, която изисква от нас обществото или отечеството, твърде често можем да дойдем в противоречие със своите собствени интереси и наклонности.“ (Из статията „Семейството“, публикувана за първи път в сп. „Духовен прочит“ през 1881 г.)

· · ·

„Патриотизмът не е патриотизъм, ако той не се корени дълбоко в сърцето на човека. Истински патриотизъм е само този, който произлиза от дълбока любов към народ и отечество.“ (Из „Семейството“)

· · ·

„…най-голямото, най-ужасното престъпление на света е отказването от своя народ, предателството и продаването на народните интереси, тъй като такова престъпление е насочено против най-свещените човешки задължения, то е противоестествено.“ (Из „Семейството“)

· · ·

„Семейството е основа на народ, отечество и държава и от семейството зависи отечеството и държавата да бъдат велики, могъщи и честити. Народът се състои от членове, а тези членове се раждат и отхранват в семействата. Много семейства, обединени в едно цяло, образуват общото, голямото семейство – отечеството. Каквито са семействата на един народ, такъв ще бъде и народът, който е съставен от тези семейства.“ (Из „Семейството“)

· · ·

„Въобще, там където възпитанието на младите поколения се е отстранявало от семейството, личният и общественият живот са почнали да упадат, характерите да стават дребнави, патриотизмът да отслабва. Това се вижда и в старите времена, виждаме го и сега и в нас самите.“ (Из „Семейството“)

· · ·

„…народните деятели трябва да се отличават винаги с висока, чиста нравственост.“ (Из „Семейството“)

· · ·

„Каквото е възпитанието на човека, такъв му е и характерът, такива са и делата му, такъв му е и целият живот.

Каквото възпитание се даде на членовете на един народ, такава ще бъде и съдбата на този народ.“ (Из „Обществото и неговото възпитателно значение“ – статия, публикувана за първи път в сп. „Духовен прочит“ през 1881 г.)

· · ·

„Възпитателното значение на училището е твърде голямо, но не по-малко е възпитателното значение и на обществото, и че едното без другото не може по никакъв начин да постигне целта си.“ (Из „Обществото и неговото възпитателно значение“)

· · ·

„Младата душа естествено има в себе си всички задатъци за нравствено съвършенство.“ (Из „Обществото и неговото възпитателно значение“)

· · ·

„Влиянието на всички членове на обществото не е и не може да бъде еднакво върху младото поколение. Затова точното изпълнение на задълженията, за които става дума, се изисква най-вече от тези, които са по-развити или тъй наречените образовани, от интелигенцията, а особено от органите, чрез които се проявява общественият живот. Тези органи са: литературата и журналистиката, правителството и държавните мъже и служителите на църквата или духовенството.“ (Из „Обществото и неговото възпитателно значение“)

· · ·

„Интелигенцията е сумата на умствените и нравствените сили на обществото и народа. Тя е мярката на общественото развитие и съзнание, от нея преимуществено се съставят органите, чрез които, както казахме, се проявява общественият живот и тя дава направление на този живот.“ (Из „Обществото и неговото възпитателно значение“)

· · ·

„Вестниците трябва да служат на истинските обществени и народни интереси, а не на интересите и страстите на своите издатели и списвачи и на техните партии и патрони.“ (Из „Обществото и неговото възпитателно значение“)

· · ·

„Литературата е съкровищницата, в която умствените сили на обществото и на народа внасят своите богатства. Поради това тя е твърде могъща възпитателна сила и за млади и за стари. Литературата може да очисти народните стремежи и идеали от всичко вредно, в което не напълно трезвото и ясно народно съзнание ги е облякло и да приготви сполучливото осъществяване на тези стремежи и идеали.“ (Из „Обществото и неговото възпитателно значение“)

· · ·

„Както начело на правителството трябва винаги да блести висока нравственост, така също нравствено чисти трябва да бъдат и държавните мъже и въобще чиновниците. Нравствено нечисти хора не трябва никога да заемат служби, било правителствени или граждански, защото такива хора, като минат на служба, съдействат за разваляне на нравствеността в обществото.“ (Из „Обществото и неговото възпитателно значение“)

Michel de Montaigne – „Essais“. Подбрани мисли

/четвърта част/

Римската цифра посочва книгата на „Есета“ („Опити“), а арабските – главата в съответната книга. Преводът е на Тодор Чакъров.

Необходимо е да се грижим за нещо и да се занимаваме с нещо само дотолкова, доколкото да поддържаме бодрото си настроение и да се предпазим от неприятностите, до които довежда другата крайност – отпуснатото и сънливо безделие.“ (I, 39)

Слава и покой не могат да живеят под един и същ покрив.“ (I, 39)

Суетно желание е да се мъчиш да извлечеш слава от годините си на бездействие и усамотение.“ (I, 39)

В уединение можеш да се объркаш също така, както и в общуване със света.“ (I, 39)

…но никой писател досега не е посял повече зърна в книгите си или поне не е сял по-гъсто от мене.“ (I, 40)

По дяволите красноречието, което буди у нас ревност към самото него, а не към същността на нещата!“ (I, 40)

Ненавиждам смъртно всичко, което намирисва на ласкателство…“ (I, 40)

От всички човешки безразсъдства най-обикновеното и най-разпространеното е стремежът към име и слава“ (I, 41)

Ние жертваме благата и живота си, когато от тях имат нужда нашите приятели, но да бъде отстъпена честта, да бъде подарена славата другиму – това никога не се е случвало.“ (I, 41)

…степените в в душевното устройство на хората са толкова, колкото са стъпките от земята до небето, т.е. безброй.“ (I, 42)

За човека трябва да се съди по него самия, а не по гиздилата му.“ (I, 42)

Царят е човек като всички. И ако той е лош по рождение, дори властта над целия свят не ще го направи по-добър.“ (I, 42)

И наистина не е леко да управляваш другите, когато не си способен себе си да управляваш.“ (I, 42)

И общуването с жени не възбужда този, който се е наслаждавал до пресита. На когото не се е случвало да изпита жажда, той не знае какво голямо удоволствие е да утолиш жаждата си.“ (I, 42)

Всички истински блага, на които се наслаждават държавните мъже, са еднакви с благата на хората със средно положение (…)“ (I, 42)

Разумът ни заповядва да вървим винаги по един и същи път, но не винаги с еднаква бързина; и макар че мъдрият човек не трябва да позволява на страстите да го отклоняват от правия път, той може, без да изпадне в противоречие със своя дълг, да им позволи ту да ускорят, ту да забавят крачките му – да не го заковават като колос на едно и също място, неподвижен и безстрастен.“ (I, 44)

Това не е фехтовка, в която броят на ударите решава победата; докато врагът се държи на краката си, трябва да му се нанасят все по-силни и по-силни удари; победата не е победа, ако не сложи край на бойното действие.“ (I, 47)

Но в същност изглежда, че нашите замисли и разсъждения също така зависят от съдбата и тя придава даже на мисълта ни своята неяснота и несигурност. “ (I, 48)

Трябва да се стремим да подчиним на нашата власт колкото е възможно повече това, което зависи от случайността.“ (I, 48)

Аз бих извинил с готовност нашия народ, че за своето усъвършенстване той не се ползва от други образци и правила, освен от своите. Защото не само на простолюдието, но и на всеки човек почти е свойствена тази слабост да определя желанията и възгледите си в зависимост от условията, при които живее от самото си рождение.“ (I, 49)

…душите колкото са по-слаби, по-малко възможност имат да постъпват много добре или много зле.“ (I, 49)

Разсъждението е инструмент за всяка дейност и се употребява за всичко.“ (I, 50)

Понякога разсъждавам за нещо важно и сложно; тук обаче не мога да намеря нищо свое; пътят е дотолкова утъпкан, че не остава нищо друго, освен да вървя по следите на другите. В такъв случай ролята на разсъждението ми се състои в това да избера оня път, който изглежда най-добър, и да докажа, че от хилядите други този е най-предпочитаният.“ (I, 50)

Всяко наше действие разкрива нашата същност.“ (I, 50)

Измежду душевните качества на човека има и лоши; който не ги види, той не може да изучи душата изцяло. И става така, че човешката душа може да се изучи по-добре, когато тя върви с обикновени крачки.“ (I, 50)

Може би сами по себе си нещата имат своя тежест, свои измерения, свои качества; но вътре в нас ние ги прекрояваме според нащата мярка. Смъртта е ужасна за Цицерон, а желана за Катон, безразлична за Сократ.“ (I, 50)

Нашето щастие или нещастие зависи само от нас.“ (I, 50)

Съдбата не може да направи нищо за нашите нрави; обратното – те я повличат след себе си и ѝ придават свои облик.“ (I, 50)

…една дреболия, едно какво да е занимание на човека показва, както и всяко друго нещо, какъв е той.“ (I, 50)

Аз съвсем не мисля, че злонамереността у нас е така много, както суетността, нито пък, че злобата е повече от глупостта; ние не сме толкова зли, колкото безразсъдни; не сме толкова мерзки, колкото нищожни.“ (I, 50)

Защото онова, което човек ненавижда, той го взема на сърцето си.“ (I, 50)

Ако ние, макар и от време на време, се забавлявахме да се вглеждаме в себе си и ако времето, което губим за наблюдение на другите и за запознаване с неща извън нас, използвахме за изучаване на самите себе си, лесно щяхме да разберем от какъв слаб материал сме изградени и колко сме настабилни.“ (I, 53)

С каквото и да се запознаем, на каквото и да се радваме, ние винаги чувстваме, че то не ни удовлетворява и винаги ламтим към бедещето и непознатото, тъй като настоящето не може да ни насити, а затова, че ние не умеем да се възползваме разумно от него.“ (I, 53)

Прекаленият хлад и прекалената жар еднакво варят и пекат. Аристотел казва, че кюлчетата калай се топят и разливат от студа и суровата зима така, както от силната топлина. Желанието и насищането ни карат да страдаме и когато не сме постигнали наслаждението, и когато сме прехвърлили неговата мярка. Глупостта и мъдростта се пресрещат в едно и също чувство и отношение към несгодите, които постигат човека. “ (I, 54)

Детството и старческата възраст си приличат по слабостта на ума; алчността и разточителството – по стремежа към печелене и трупане на състояния.“ (I, 54)

С основание може да се каже, че има два вида невежество – едно, произтичащо от неграмотността, което предшества науката, и друго – многознайно, което върви подир науката; второто се поражда и създава от науката така, както първото се руши от нея.“ (I, 54)

Ако тези „Опити“ заслужават все пак да се говори за тях, може да се случи, както ми се струва, така, че те да не се харесат нито на обикновените и простите, нито на изключителните и превъзходните умове; едните няма да ги разберат, другите – не ще се задоволят с тях; те ще трябва да намерят мястото си между едните и другите.“ (I, 54)

И поведението на един човек, който смесва благочестието с нечестния живот, е достойно, струва ми се, за осъждане повече от поведението на човек, който си е по начало порочен и остава винаги верен на себе си.“ (I, 56)

Коя е тази чудовищна съвест, която може да бъде спокойна, след като е дала приют под един и същ покрив, в едно съгласувано и мирно съжителство както на престъпника, така и на съдията?“ (I, 56)

Каква досадна болест да се смяташ за толкова мъдър, че да не допуснеш някой друг да мисли малко по-различно от тебе!“ (I, 56)

Аз предлагам човешките мисли, в това число и моите, да се разбират просто като човешки, обособено, а не като установени и подредени по заповед на небето и поради това – мисли, които не подлежат на съмнение и не търпят възражения.“ (I, 56)

Да умреш от старост, това е рядка, изключителна и необичайна смърт; много по-неестествена от другите видове смърт (…)“ (I, 57)

„Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага, с които небесата даряват хората. С нея не могат да се сравнят нито съкровищата, които крие земята, нито тези, които таи морето. За свободата, както и за честта, може и трябва да се жертва животът и обратно, лишаването от свобода е най-голямото зло, което може да сполети човека. Казвам ти го, Санчо, защото ти видя пиршествата и изобилието, на които се радвахме в замъка, който преди малко напуснахме. Е добре, сред онези вкусни ястия и ледени напитки на мене ми се струваше, че се измъчвам от глад, защото не им се наслаждавах свободно, както бих им се наслаждавал, ако те бяха мои. Задълженията да се отплатиш за направените ти благoдеяния и милости са вериги, които пречат на духа да бъде свободен.“

Из „Знаменитият идалго Дон Кихот де Ла Манча“, Мигел де Сервантес („EL INGENIOSO HIDALGO DON QUIJOTE DE LA MANCHA“, Miguel de Cervantes Saavedra)

„Да, такава е била моята участ от най-ранно детинство! Всички четяха по лицето ми признаци на лоши качества, които не съществуваха, но ги предполагаха – и те се родиха. Бях скромен – обвиняваха ме в лукавство: станах потаен. Дълбоко чувствах доброто и злото; никой не ме ласкаеше, всички ме оскърбяваха: станах злопаметен; бях мрачен, другите деца – весели и бъбриви; чувствах се по-горе от тях – поставяха ме по-ниско: станах завистлив. Бях готов да обичам целия свят – никой не ме разбра: и аз се научих да мразя. Моята безцветна младост протече в борба със себе си и с другите; боейки се от насмешки, аз пазех дълбоко в себе си най-добрите си чувства: там те и умряха. Говорех истината – не ми вярваха: почнах да лъжа; като опознах добре хората и пружините на обществото, станах изкусен в науката за живота и видях как другите без изкуство са щастливи, като се ползваха даром от онези изгоди, към които аз така неуморно се стремях. И тогава в гърдите ми се роди отчаянието – не онова отчаяние, което лекуват с дулото на пистолета, но студеното, безсилно отчаяние, прикрито с любезност и добродушна усмивка. Станах нравствено осакатен: едната половина от моята душа не съществуваше, тя изсъхна, изпари се, умря, аз я отрязах и я хвърлих – докато другата шаваше и живееше в услуга на всеки, и това никой не забеляза, защото никой не знаеше за съществуването на загиналата ѝ половина; но вие сега събудихте в мене спомена за нея и аз ви прочетох нейната епитафия. На мнозина изобщо всички епитафии се струват смешни, но на мене не, особено когато си спомня кой е покойникът под тях. Впрочем аз не ви моля да споделяте моето мнение: ако моята изповед ви се струва смешна – моля, смейте се: предупреждавам ви, че това ни най-малко няма да ме огорчи.“

Из „Герой на нашето време“, Михаил Лермонтов

Не малко пъти съм споделял на мои познати за писането си в блога и не малко пъти съм бил в позиция да обяснявам каква е ползата ми от това. Нима трябва да имаш полза от нещо, което чувстваш приятно и което отнема около десетина-петнайсетина минути от деня ти? А дори и да имаш такава полза – всякога ли е тя лесно формулируема, лесно дефинируема за онези уши, които отказват да я разберат?

Писането в блог е процес, доста показателен за търсенето на идентичност у нас. Чрез него ние показваме преди всичко вписването си в един колектив. Ако даден блог се отнася към обществените дела у нас, то онзи, който пише в този блог се вписва в колектива на гражданското общество и с право би могъл да бъде определен като буден, съвестен (а защо не и достоен) гражданин, съблюдаващ делата в страната.
Достойна работа е писането, щом изгражда и подкрепя чувството за общност и единност.
Самият факт, че гражданинът Х е предпочел да напише коментар или някакъв друг текст, отнасящ се до нещо случило се, вместо същият този гражданин Х да изпие една бира в кварталния restaurant – ето това го прави достоен, прави го участник в една виртуална общност. А ако преувеличим, прави го и до известна степен космополитен, защото сред мислите си той настанява такива, които са (твърде) далеч от делника и делата му и не го засягат пряко.
От друга гледна точка, забелязал съм, че пишещите хора са онези, които не са лишени от самочувствие, защото писането демонстрира вътрешната нагласа, че имаме какво да кажем на другите. А онзи, който си мисли, че няма какво да каже на другите (или какво да си каже с тях), той обикновено е лишен от самочувствие и поради това избягва да говори, камо ли да пише. Какво да кажа за хората от другата крайност: многознайковците, които винаги си мислят, че имат какво да кажат? Самият аз съм един от тях; по себе си съдя, че те са (ние сме) бъбриви, говорещи, пишещи и изобщо: комуникативни. И за да не се превърнем в досадници (каквито по неизбежност бихме станали, ако не спазвахме следващото условие): повече пишем, отколкото говорим. Така онзи, който иска да научи мнението ни по тоя или оня въпрос, отваря блога ни и чете това и онова.
И в крайна сметка писането – като изключвам тук хората, които са превърнали тая дейност в своя професия и доход – означава стремеж към общуване с цел изграждане на общност.

Край

post scriptum: Смятам, че писането не вреди на никого. То упражнява и тренира мисловните процеси не по-малко от четенето.

Michel de Montaigne – „Essais“. Подбрани мисли

/трета част/

Римската цифра посочва книгата на „Есета“, а арабските – главата в съответната книга. Преводът принадлежи на Тодор Чакъров.

Не съвпадат с истинското приятелство и следните четири вида отношения между хората, установени в античността: родствените, обществените, породените от гостоприемство и любовните – нито поотделно, нито всички заедно.“ (I, 28)

Нищо не може да стои по-високо, ако има и друго, колкото него.“ (I, 28)

В отношенията, поддържани с определена цел, трябва да се отстраняват всички пречки, засягащи пряко тази цел.“ (I, 28)

Малко ме е грижа за душевната чистота на моя лакей; аз търся у него преди всичко усърдие.“ (I, 28)

Край масата аз предпочитам повече приятния събеседник, отколкото благонравния; в леглото – повече красотата, отколкото добротата; в сериозните беседи – положителното знание, свободно от педантизъм. И така нататък.“ (I, 28)

Обичам умерените и уравновесени характери; прекалеността дори и в доброто, ако не ме оскърбява, ме учудва и ме затруднява в намирането на подходящо за нея име.“ (I, 30)

Стрелата, която надминава целта, струва толкова, колкото и стрелата, която не я достига. Еднакво тягостно ми е, когато гледам в силна светлина, както и когато се взирам в мрака.“ (I, 30)

Не всички хора са склонни към всякакви наслаждения и удоволствия.“ (I, 30)

Истинско поле и предмет на заблуждението са непознатите неща. Самата необичайност на разказите за тях ни кара вече да им вярваме. Освен това, излизайки извън законите на нашата обикновена логика, тези разкази ни лишават от начини да се борим срещу тях.“ (I, 32)

Трябва да бъдем доволни от светлината, която слънцето желае да ни праща чрез своите лъчи; и нека, който вдигне очи, за да вземе макар и малко повече светлина върху себе си, да не се чуди, ако за своята дързост се лиши от зрение.“ (I, 32)

В която и област да се впусна, винаги се изправям пред бариерата на обичая – така старателно е обхванал той всички наши пътища.“ (I, 36)

Аз не споделям всеобщото заблуждение, че за другите трябва да съдим, сравнявайки ги със себе си. С готовност допускам, че има хора различни от мене. Ако аз имам определени обноски, не задължавам другите и те да ги имат – както обикновено правят някои.“ (I, 37)

Векът, в който живеем (поне под нашите небеса), е толкова тежък, че не само добродетелта, но дори представата за нея е нещо непознато (…)“ (I, 37)

Нашите съждения също така се опорочават, следвайки общата поквара на нравите. “ (I, 37)

…у нас има повече поети, отколкото съдници и тълкуватели на поезията; сякаш е по-лесно да се пише поезия, отколкото да се разбира.“ (I, 37)

Така че няма нищо чудно в това някой да плаче заради смъртта на този, когото дори не е искал да вижда жив.“ (I, 38)

Впрочем целта на всички, струва ми се, е една и съща – всеки да живее свободно според желанието си. Често си мислим, че сме се откъснали от грижите си, а в същност само сме ги сменили.“ (I, 39)

Ето защо не е достатъчно само да избягаш от хората; не е достатъчно да смениш мястото си; нужно е да избягаш от нравите на тълпата, които дълбоко са се вкоренили в тебе; нужно е да се откъснеш от себе си и след това отново да намериш своята същност.“ (I, 39)

Ние влачим оковите си навсякъде, където отидем; и все няма пълна свобода – винаги обръщаме поглед към това, което сме оставили след себе си, нашето въображение е винаги заето с него.“ (I, 39)

Злото е заседнало в душата ни, а тя не може да избяга от себе си.“ (I, 39)

И наистина мислещият човек нищо не губи, докато владее себе си.“ (I, 39)

Кой не се съгласява да даде с готовност здравето си, спокойствието си, живота си, за да получи известност и слава – най-безполезната, най-ненужната и най-фалшивата от вскички монети, които са в наша употреба?“ (I, 39)

Уединението, струва ми се, има по-голям смисъл за тези, които са дали на света най-цветущите си и най-плодотворните си години.“ (I, 39)

Време е да развържем връзките си с обществото, щом като не сме в състояние вече нищо да му дадем. Който не може да дава, той не трябва и да взема.“ (I, 39)

Ние трябва да се ползваме от случайните и независещи от нас удобства, щом ни доставят удоволствие, но те не трябва да бъдат основното в нашия живот; те наистина не са най-важното; и нито разумът ги желае.“ (I, 39)

Моето уважение към философа Аркезилай не намалява ни най-малко от това, че той си е служел със златни и сребърни прибори, тъй като положението му е позволявало това; дори го уважавам повече, че не се е лишавал от тия блага и се е разпореждал с тях умерено и свободно.“ (I, 39)

Аз виждам доколко са ограничени нашите естествени потребности; и като гледам как често просякът на моята врата е по-жизнерадостен и по-здрав от мене, поставям се на неговото място и се мъча да вляза в неговата кожа. Макар да знам, изхождайки от много подобни примери, че смъртта, нищетата, презрението и болестите са по петите ми, аз се мъча да не изпадам в ужас, като имам предвид, че по-нискостоящите от мене ги приемат с търпение. И не мога да повярвам, че неразвитият ум е в състояние да направи повече от силния; или пък че с помощта на разума не може да се постигне това, което се постига с навика.“ (I, 39)

Книгите са приятни, но ако, увлечени в тях, ние загубим жизнерадостта и здравето си, които са най-ценните за нас, нека ги изоставим! Аз съм от хората, които смятат, че ползата от книгите не може да замени тази загуба.“ (I, 39)

Мишел дьо Монтен