Архив

Monthly Archives: май 2015

В последните дни създадох два сайта, свързани с миналото на България:

  1. Нова България (виж тук: http://nova-bulgaria.blogspot.com)
  2. С. (виж тук: http://stefan-stambolov.blogspot.com)

Използвана е системата на blogger.com. И двата сайта са все още в процес на дооформяне и попълване. Веднъж създадени, връзките към публикациите няма да бъдат променяни.

Сайтът Нова България е създаден с цел да улесни намирането и преглеждането на броевете на вестник „Нова България“. Броевете са достъпни и от сайта на Националната библиотека (виж тук: www.nationallibrary.bg). До момента (25 май 2015 г.) са качени първите 19 броя от изданието. До края на настоящата година ще бъдат качени всичките 75 броя. След качването на брой 75, публикуването в сайта ще бъде преустановено.

Сайтът С. е създаден с цел да обедини на едно място максимално възможен брой архивни единици, изображения и информации, свързани с живота и делото на Стефан Стамболов. Към всяка публикация в сайта е посочен източник. Към момента сайтът съдържа 38 публикации. Вероятно до края на настоящата година броят им ще надмине 100.

Advertisements

Първи май 2015 г.
Според някакви изследвания на Евростат българите са сред най-мързеливите граждани на Евросъюза. Тази информация изненада много медии и организации, но не и мен. Аз винаги съм твърдял, че българите сме мързеливи хора. Рядко се случва да видиш някой, който работи с интерес и усърдие; наместо това всеки предпочита да хленчи, да мрънка и т.н.

12 май 2015 г.
Все по-често в България се организират културни събития от мултинационален характер. Своеобразен културен миш-маш, казано по нашенски. Очертава се тенденция на спояване на европейската култура, в това число се включва и руската. Може би евразийството в един бъдещ план наистина ще обедини Европа и Азия. Остава само в Русия да проведат своите реформи, т.е. да се нагодят към настоящия век.

12 май 2015 г.
Чува се, че Министерството на образованието предлага финансирането на университетите да се обвърже с реализацията на студентите. Същата идея витаеше из общественото пространство и преди няколко години. И днес тя все още витае, но вече и в друго пространство – това на Министерството на образованието.

13 май 2015 г.
Ексцесии в Македония. Изтъкнат български историк (Божидар Димитров) сподели в медиите мнението си, че до 1 януари 2020 г. Охридското езеро ще бъде в българска област. Така… Захваща се вече драмата на балканския полуостров… За пореден път!

17 май 2015 г.
Най-голямото бреме за настоящето българско общество са пенсионерите.

19 май 2015 г.
Държа в ръцете си розово-оранжева банкнота от 10 Евро. Питам се: Дали наистина германците са изгубили войната отпреди 70 години?

Втората световна война. Немските и руските окопи са един срещу друг. От немския се подава снайперист и вика:
– Иван!
От руския се надига една глава:
– Аз!
Бум! Германецът го застрелва. След малко пак се провиква:
– Степан!
– Аз!
Бум – още един труп…
В руския окоп стои един новобранец и се моли:
– Само не Димитрий, само не Димитрий…

___

През Втората световна война… Чука се на вратата на еврейско семейство.
-Отворете, ние сме руски партизани, идваме да ни приютите!
-Колко сте?
-Zwanzig !

___

Англичанка пита германка:
-Защо има толкова много езици в Европа?
Германката отвърнала:
-Защото загубихме войната.

___

Източник: https://facebook.com/HistoryHumour

Благовест Цветанов, Велико Търново, май 2015

Благовест Цветанов, Велико Търново, май 2015

Моя

Разказът е публикуван през 1903 година под заглавие „Случка. Разказ“. След първоначалната публикация на разказа, Елин Пелин внася някои несъществени корекции в съдържанието му при по-нататъшните публикувания.

В разказа присъстват двама главни герои и един второстепенен: Андрешко, съдия-изпълнител, чието име не се упоменава и Станойчо. Андрешко е млад каруцар, возещ с каруцата си непознат господин, за когото (в по-сетнешен момент от повествованието) разбира, че е съдия-изпълнител. Съдия-изпълнителят е наел Андрешко, за да стигне до селото, където да секвестира житото на Станойчо. Като представител на властта, съдия-изпълнителят може да бъде определен и като чиновник, това е типизиран герой, без име, но за сметка на това е добре обрисуван: дебел господин във вълчи кожух, с тлъсто лице. Третият герой – Станойчо – не се явява сред нас, за него разбираме от разговора между Андрешко и чиновника. Въпреки това именно той предопределя два от важните моменти в действието на разказа – кулминацията и развръзката. Кулминацията на действието е моментът, в който у Андрешко започват да набират сили размислите за евентуалната вреда, която би могъл да нанесе на Станойчо. Развръзката на действието е следствие от тези размисли: чиновникът е изоставен в каруца, потънала до пода насред блатото, посред тъмнината.

„Андрешко“ може да бъде четен като ироничен разказ, дискредитиращ чиновническата прослойка. Силно ироничен момент в повествованието представлява аргументацията на Андрешко, относно обръщението, което използва към конете си. Те са наречени „господа“, защото „службата им е чиновнишка“. Прави впечатление и това, че със същото обръщение е назован и чиновникът в самото начало на разказа: „господине“. И ако бъде направено по-детайлно вглеждане в имената на персонажите, ще се забележи, че дори един от конете има свое име: конят Дорчо, който се откачва от ока. Тоест по отношение на наличието или липсата на споменато име на персонаж, конят Дорчо стои по-високо от съдия-изпълнителят. Колкото до името на Андрешко – то се разбира още в началото на разказа, когато чиновникът проявява интерес към него. Андрешко обаче не проявява подобен интерес и изобщо не пита дебелия господин за името му. По-късно в разказа проявява интерес към длъжността му („по каква работа към наше село?“) и едва тогава разбира, че господинът е съдия-

изпълнител.

„Андрешко“ е непретенциозен разказ-диалог, в него липсват каквито и да е церемониални похвати, характерни за жанра разказ. Творбата започва с пряка реч и – ако не броим споменаването на обстоятелствата в последните две изречения – завършва с такава. Това е динамичен разказ, чиято същност е заложена в диалога. Именно диалогът изгражда същността на разказа от началото до края му; именно в разговорите между Андрешко и чиновника е поставена повествователната линия. Диалогът спира там, където са заложени пиковите моменти на повествованието: веднъж, когато всичко потъва в мълчание и се замисля, втори път, когато Андрешко мисли за Станой и трети път, когато диалогът между чиновника и Андрешко постъпателно и безвъзвратно се превръща в отчаян монолог – зов за помощ. Ето каква е ролята на тези три момента от повествованието: първото прекъсване на диалога, моментът в който се описва процеса „замисляне“ на одушевени и неодушевени персонажи и реалии (Андрешко, конете, съдията, кацналата врана, зимното време, синьото небе) играе ролята на встъпление към същината на разказа. Това замисляне е прекъснато от хлопащата дъска на каруцата, която изкарва от търпение съдията. В това встъпление се описват обстоятелствата, сред които се води диалога между двамата герои. Действието е насред полето, сред локви и земя, тънеща във влага и дълбока кал; в далечината едва се виждат селца, реки, планини и гори. Разбира се и това, че е зима.

Вторият пиков момент у повествованието е моментът на вътрешната борба у Андрешко: когато мисли за Станой. Именно тук, чрез своя евентуална реплика, отнасяща се до бъдещ момент, присъства Станой: „Ти ми докара тая беля, Андрешко“. От „ще му каже Станоя“ разбираме, че евентуалната бъдеща реплика принадлежи на повествувателя,на разказвача, а не на Андрешко (разказът се води в трето лице единствено число, което го лишава от достоверност; това превръща ролята на повествователя в роля на неочевидец; ако разказът се водеше в първо лице единствено число, репликата на Станой би станала пълноценна част от вътрешната борба на Андрешко и би звучала по този начин: „ще ми каже Станой“). Пълноценна или непълноценна част от разсъждението на Андрешко, тази реплика води след себе си категоричния извод „Трябва да му се помогне на човека“, изключващ други възможности: „не може инак!“. Именно тук е кулминацията на разказваното; това е моментът, предопределящ по-сетнешното развитие на действието в разказа. След този вътрешен монолог на Андрешко се наблюдава промяна в обстоятелствата, сред които се намират: вече е тъмно и не се вижда нищо, освен кал. Впрочем, не би било грешка, ако разказът се разгледа като състоящ се от встъпление и две същински части, разделени именно от този момент, когато се споменава, че вече е тъмно. В този случай бихме определили като първа част на разказа казаното след абзаца, в който присъства „Мъртви и покрусени се тъмнееха пръснатите пейзажи…“, а като втора част – казаното след „Беше тъмно и по земята не личеше нищо освен кал…“.

При наблюдение на прекъсванията на диалога, в разказа се откроява и един не толкова значителен момент от гледна точка на развитието на действието, колкото от гледище на разкриване на вътрешните мисли на персонажите. Става дума за две последователни неизречени, но помислени реплики на Андрешко и съдията. Тук диалогът фактически също прекъсва, но сякаш продължава в мислите им. Дебелият чиновник с тлъсто лице се възмущава с думите „Ама лапацало, а!“, а Андрешко, с нотка самодоволство, може би, си помисля: „попаднал си в ръце, приятелю“. Мисълта на Андрешко е важна от композиционна

гледна точка, тъй като загатва у читателя набор от възможности, отнасящи се до развоя на действието.

Третият пиков момент от повествованието на разказа е плавното превръщане на диалога между Андрешко и чиновника в монолог, в зов за помощ. Тук се откроява цяла номинативна верига от обръщения на чиновника към Андрешко.

От самото си начало разказът фокусира читателските очи в самия център на събитията: център, изоставен по-късно от главния персонаж Андрешко. Става дума за каруцата – превозно средство, функциониращо в концепцията на повествованието като движещо се сюжетно място. Не е необходимо да се правят предварителни уговорки, за да бъде наречен главният герой оператор на превозно средство (в текста той е наречен „каруцар“). Съобразно казаното в последните две изречения, излиза че Андрешко има привилегията да управлява сюжетното място, тъй като именно той е каруцарят и именно каруцата е сюжетното място. В края на разказа Андрешко напуска сюжетното място, оставяйки каруцата и чиновникът в нея сами, насред студеното блато и тъмната нощ. Този акт е следствие от мъчителното съждение на Андрешко, отнасящо се до това да помогне на бедния Станой. За този развой се загатва два пъти: веднъж, когато пред очите на читателя се явява помисленото изречение „попаднал си в ръце, приятелю“ и втори път, когато Андрешко сменя посоката на каруцата (непосредствено след решението да помогне на Станой). Прави впечатление обстоятелството, че Андрешковата помислена закана „попаднал си в ръце, приятелю“ следва момента, в който става ясен поводът на посещението на съдия-изпълнителя и – което е по-важно – предхожда момента, в който става ясно името на онзи, когото чиновникът ще издебне „довечера“. Това обстоятелство разкрива реалната причина за развоя на събитията в разказа. Андрешко изоставя чиновника в каруцата насред блатото колкото заради това да отърве Станойчо от неблагополучната ситуация (най-общо казано) „цяла година“ да „опъва уши от глад…“, толкова и заради това да бъде предотвратена законно-обезпечена несправедливост. За несправедливостта на евентуалния случай у Андрешковото съзнание говори въпросът „Кому ше изгорите душицата?“, от чийто отговор се разбира, че това ще бъде Станойчо. Въпросът освен, че пита, носи и информация. В този въпрос се съдържа информацията за гледната точка на Андрешко, спрямо делата на съдия-изпълнителя. Присъствието на Станой е емоционално усилващ механизъм за предприемането на действия у Андрешко. Едва след като разбира за името на Станой и едва след като стига до извода, че „трябва да му се помогне“, Андрешко дръпва юздите и сменя посоката на каруцата. Едва ли би било смела интерпретация твърдението, че Андрешко придвижва сюжетното място по такъв начин, какъвто удовлетворява ценностната му система и светоглед. В края на разказа Андрешко изоставя сюжетното място, оставяйки зад гърба си разридал се „като дете“ чиновник.

Да обобщим. Важни моменти в повествуванието са моментите, в които диалозите спират. Това са общо четири момента. Текстът изобличава чиновниците, администрацията и поощрява онзи тип поведение, който застава на страната на справедливостта. Човешката справедливост, не административната. Конкретната, а не общата. В тоя разказ се осветява гнилата ябълка на народопсихологията ни. (Същата гнила ябълка се осветява и от много други литературни творби от български автори.) Вкусът ѝ ни подсказва, че България ще бъде последното място на планетата, в което би могло да се установи добре подредено общество. Естествено, терминът „добре подредено общество“ включва в себе си и администрацията на това общество. Толкова.

В брой 17 от месец септември 1864 година във вестник „Българска пчела“ е отпечатано обявление за повестта „Изгубена Станка“, като е направена кратка характеристика на творбата и е предадено и съдържанието ѝ. Под текста стои „Д. Блъсков, Браила 12 септ.,1864“. В брой 20 от същия вестник отново има съобщение за излизането на повестта „Изгубена Станка“, под което е подписът на „Р.И.Блъсков и син“.

Първите няколко издания на повестта:

Издание от 1865 г. В Болград (Бесарабия, днешна Украйна). Това издание се разпространява главно в Румъния и Бесарабия. На много места самият Блъсков споменава, че повестта е излязла за първи път през 1866 година. Предполага се, че книгата е отпечатана през 1865 година, а получена от автора на следващата година. На външната и вътрешната корица на първото издание е записана годината 1865. Това издание има обширен предговор, написан вероятно от Р. Ил. Блъсков. Подзаглавието на изданието от тази година е „Истинско събитие из Руско-турската война“. В следващите редакции на повестта подзаглавието търпи промяна: „Повест съвременна“ и „Разказ из българските теглила по Кримската война“.

Издание от 1867 г. Във второто издание на повестта предговорът е съкратен (присъства само заключителната му част).

Издания от 1882, 1885 и 1897 г.

Издание от 1909 г. Изданието от тази година съдържа последните поправки на своя автор.

Издание от 1917 г. Изданието от тази година е първото, направено след смъртта на автора. Направено е от щаба на Армията.

Издание от 1928 г. Второ следсмъртно издание, направено от Министерството на просветата. Повестта е издадена по второто ѝ издание.

Издание от 1929 г. Издание на х. Ст. Петков.

Издание от 1937 г. Издание на Г. Константинов

Издание от 1938 г. Издание под редакцията на Петър Горянски. В София.

Издание от 1939 г. Издание под редакцията на Ив. Хаджов.

_____________________

Източници:

  • „Енциклопедия на българската възрожденска литература“, Велико Търново, 1997
  • „Ил. Р. Блъсков, Избрани произведения, том I“, Иван Богданов“, София, 1940
  • „Илия Р. Блъсков“, Борис Йоцов

От фактологията на военната история.

На 9 май 1945 година Германия подписва своята капитулация. Това слага край на Втората световна война в Европа. Извън Европа войната продължава. Краят на Втората световна война настъпва едва с подписването на капитулацията на Япония, което се случва на 2 септември 1945 година.

Датата 9 май се чества в бившия Съветски съюз и в Руската федерация като Ден на победата. В Западна Европа денят на победата над фашизма се чества на 8 май. Разминаването в датите на честването на Деня на победата в Русия и Европа се дължи на факта, че документът за капитулацията на Германия е подписан късно вечерта на 8 май, което, в московско време, е рано сутринта на 9 май.

Към зараждането на онова,

което днес наричаме Европа и Европейски съюз.

Това, което интересува нас, европейците, е случилото се на същата дата, но пет години по-късно:

На 9 май 1950 г. френският министър на външните работи Робер Шуман произнася „Декларация на Шуман“. В нея Шуман споделя идеята си за нова форма на политическо сътрудничество в Европа, която ще направи войната между европейските народи немислима. Идеята на Шуман, заложена в декларацията, е да се създаде европейска институция, която да обедини и контролира производството на въглища и стомана. След по-малко от година, на 18 април 1951 година, с договор в Париж е създадена Европейска общност за въглища и стомана (ЕОВС). Фондацията е основана от Франция, Западна Германия, Италия, Холандия, Белгия и Люксембург. Тя е първата от редица наднационални европейски институции. Предложението на Шуман се счита за началото на това, което днес наричаме Европейски съюз.

_____________________

Вижте също:

Europe Day
Europatag
Декларацията на Шуман – 9 май 1950 г.
Защо има Ден на Европа?
Robert Schuman – film from the EU archives

„Журнал за наука, занаят и търговия“ е първото икономическо списание в България. Започва да излиза през 1862 година в Пловдив. Редактор и издател е Иван Богоров.

Списанието е отпечатвано в Белград, в печатницата на Никола Стоянович.

За появата на списанието Георги Раковски дава обявление в „Дунавски лебед“, отпечатвайки предварително голямо съобщение за съдържанието му.

Мотото на корицата е „успех с работа, работа с наука“.

В програмната статия „Изобщо за наука, занаят и търговия“ са застъпени модерни икономически идеи, посочват се начините за увеличаване на производството на различни стоки.

Според Богоров забогатяването на народа ще доведе и до повишаването на качеството на образованието и културата. Това най-лесно и бързо може да стане чрез разни сдружения. В статията се засяга и въпросът за ролята на парите.

В списанието са поместени редица статии с чисто практически характер, отнасящи се до най-разпространените занаяти в България по онова време.

____________________________

Източници:

  • Енциклопедия на българската възрожденска литература, 1997
  • Г. Боршуков, История на българската журналистика, 1976

 

„Българска пчела“ „вестник политически, любословен и търговски, издава ся сякой петък, редактор и поръчител: Испас Попеску, печатница румъно-българска на Ст.Расидескова“.

Българска пчела“ е първият вестник, който започва да излиза на български език в Румъния; с него се поставя началото на българския емигрантски печат. В основата на идеята и реализацията е Хр. Ваклидов и основаното дружество „Българска пчела“, сред чийто членове е Ив. Селимински.

Първият брой на вестника е от 31 май 1863 година и започва с краткия увод „Съотечественици!“, където се откриват програмни елементи. Подчертава се информативния характер на изданието, както и интересът към политическите събития.

Всеки брой на вестника включва раздела „Политически изглед“, където пространно се коментират общи и конкретни въпроси, отнасящи се до българския обществен живот.

От година II „Българска пчела“ започва да излиза всеки вторник с указание, че редактор на изданието е Хр. Д. Ваклидов. Вестникът успява да привлече като сътрудници изтъкнати личности като Р. Блъсков, Д. Блъсков, П. Кисимов, С. Доброплодни, Л. Каравелов, Р. Жинзифов, Ц. Гинчев и др.

Тиражът на вестника достига 1000 броя.

––––––––––––––––––––––––––

Източници:

Енциклопедия на българската възрожденска литература, 1997
Г. Боршуков, История на българската журналистика, 1976
Н. Жечев, Първият вестник на българите в Румъния

день(II)

Казах ви, че целта на политическата икономия е, едно, да уголеми богатството, а друго, да премахне колкото се може сиромашията, да помогне да не се разпространява този бич. Тя ни учи, че трябва да не правим причините му мъчни за поразяване. А пък трябва да знаете, че първата причина на това зло е дето човек си оставя сам на себе си. Действително, най-голямата сила, която има човек на ръце, сила, която никаква мощ не може да замести, богатство, с което никакво съкровище не може да се изравни, то е силата, която всеки може да почерпи от самия себе си. Тази сила е английското help yourself, френското aide toi, което по български ще каже: помагай си сам.

Сам си помогни, и ти ще намериш повече извори в енергията на твоята воля и на твоята работливост, отколкото във външните помощи, които са добри, полезни за някое временно зло, за някоя бърза злочестина, но които биха били пагубни ако временната помощ се обърнеше в редовно нещо. Върху това привличам вниманието ви и ви моля да поразмислите.

Ние живеем в един век, който се различава от всички други по великолепните изнамервания в науката, по плодовитото употребяване на завоеванията на човешкия ум в различните клонове на индустрията, по занаятите. Ние се дивим справедливо на тази пàра, която дава живот и движение на многобройни двигачи; ние се учудваме на тези железни пътища, които скъсяват и дори премахват разстоянието, на тези параходи, истински плаващи градове, които пренасят през другия край на океана множество човеци; ние се маем с електрическия телеграф, който прави да можем в една и съща минута да броим, ако мога да река така, пулсоудрянията на цялото човечество и да са турями в съобщение с крайщата на земното кълбо.

Но трябва да ви кажа, че в света има една сила, на която аз се чудя повече, отколкото на тези дивни изнамервания, нещо, което ми се види по-плодовито и още по-велико от тези сили, що са положени с толкова изобилие на разположение на човека; това нещо, то е залягането за едно умствено обогатяване.

Това нещо е дето виждам човеци, подложени под тежка работа, човеци едно време лежащи в тиня и тъмота, да дават днес пример от гореща любов към просвещението, което вече поченва да се ввежда в народните ни разреди. Това нещо за мене е най-забележителното явление на нашето време.

Човешката мисъл се възвишава, и като се възвишава, тя спомага да се размножават в същото време средствата за работене във външния свят, и най-силните, най-драгоценните във вътрешния свят, в душата, тези средства, които очистват и облагородяват духа на човека.

Човекът мисли в днешно време, това е великото дело на деветнадесетия век. Човекът мисли! Нека се сърдят и ядосват някои назадничава духове, докато други умни и разумни, които не са малцина, се радват, цял свят трябва да си отбележи като първа и най-важна работа, че човек, който мисли, трябва да мисли право! Защото ако мислеше криво, ако се оставяше да се измами от лъжливи външности, ако той дадеше ухо на софизма, вместо да следва това, що го учи гласа на истината и на науката, тогава тежко и горко на всички ни, защото силата в днешно време принадлежи на човешкия дух. Насилството, принудата са малко нещо, могъщото е разумът, или това, което носи маска на разума.

От което излиза, че трябва да осветлим човешкия разум. Ето днес първата длъжност, която се налага на всекиго.

Трябва да се осветли, особено у тези, у които има някои слабости и предразсъдъци; трябва да се осветли особено у тези, които теглят много, които от невежество са изоставени на всякакви външни влияния, на различни измамливи обещания, които не виждат чисто и ясно кой е правия път, що завежда към подобряването на тяхната съдба.

Такава е главната цел, що си е начертала политическата икономия. Това е великото дело, което тя извършва в тази минута.

Като си присвоявам голямата дума, ще е казал на езичниците, в първите векове на християнството, един проповедник: „Ние сме вчерашни, а ето вече изпълняме вашите храмове, вашите градове, вашите палат; ние сме навсякъде“, икономистите могат да кажат със законна гордост: „Вчера още ние бяхме неколцина, утре, може би, всички ще бъдат с нас; вчера още беше лесно да ни сочат като редки изключения, а днес ние сме навсякъде, и ние разпространяваме все повече и повече влиянието на едно учение, което е учението на хармонията, на справедливостта и на съгласието в промишления и работнически свят.

Първата, най-плодовитата от причините на страданието е многоразпръснатата мисъл на постоянния антагонизъм (противоборство), на една непрестанна борба, измежду различните интереси, които се вълнуват в този свят.

Един френски списател Монтен е казал: „Злото на едного прави доброто на другия: сиреч когато един става зле, то другиму подобрява.“ Нека ни опрости гения на този прочут мъж, ако кажем, че противното е истина. Политическата икономия поддържа и е доказала, че когато един е добре, то и другия е също, че когато е зле едному то и други става зле.

Измежду всички хора съществува една връзка от солидарност, която те не могат да развалят. Особено днес, благодарение на бързите съобщения, интересите на място да се сбират на едно място и да се уединяват, както това ставаше во време оно, са смесени и се размножават все повече и повече, обгръщат света в една безмерна мрежа, най-отдалечените теглила се гонят, и това е справедливо! Обществото страда от всякоя злочестина, която става в света, и то страда уместно, защото то е длъжно да помага за премахването ѝ. Помежду всичките човеци има нещо като братска връзка, която бива уекчена, подкрепена от благородните проповеди на науката.

––––––––––––––––––––––––––-

От „День“, научно-политическо списанье, бр. 3, год.1, Цариград, 26 февруари 1875 г.

––––––––––––––––––––––––––-

Още по темата: Кратки раскази отъ политическата икономия