Архив

Monthly Archives: август 2015

От Николай Слатински

Преди време един либерален политолог с философски привкус в монографиите си, бе казал нещо такова:
– Ако искаме да разберем кое общество, без да е идеалното, е най-доброто от всички възможни или поне най-доброто от реално съществуващите общества, то нека поне мислено проведем следния експеримент – махаме всички граници, ограничения, визи, зелени карти, покани, временни пребивавания и т.н. и гледаме накъде ще тръгнат потоците хора – от Уганда, Заир, Сирия, Бангладеш към Берлин, Париж, Рим, Мадрид, Лондон или от Берлин, Париж, Рим, Мадрид, Лондон към Уганда, Чад, Заир, Сирия, Бангладеш? Хората с краката си най-добре ще гласуват в какво общество искат да живеят.

Разбира се, всичко това е донякъде условно и отчасти хипотетично.
Но си струва да се замислим:
– Защо тези стремителни и стремглави бежански потоци или както някой много точно го е казал тези дни – това преселение на народите, не се насочва към Бразилия, Русия, Индия, Китай, Южна Африка, а именно към Берлин, Париж, Рим, Мадрид, Лондон?

Може би докато ние в България, подпрени под кривата круша, водим никому ненужни спорове „Европа или за Евразия?“, милиони и милиони хора с краката си са готови да гласуват за какво общество са За и в какво общество биха искали да живеят… И понеже в техните държави такова общество не е възможно (или за да стане възможно изисква много десетилетия на невероятен труд, самодисциплина, либерални човешки отношения, толерантност, демокрация, отговорно управление, активни граждански организации и прочие съвсем не толкова леки и лесни усилия), а също така защото такова общество се предлага главно в Европа, те поемат риска на Планината, тръгнала към Мохамед и потеглят на талази, на девети вълни, на турбулентни потоци към Европа…

Това гласуване с крака може би слага точка на спора кой е Победителят, чия е победата в стремежа да се изгради далеч не идеалното, но най-доброто от всички възможни или поне най-доброто от реално съществуващите общества.
За жалост в глобализиращата се наша човешка цивилизация, тази победа не може да бъде друга, освен Пирова; тя от победа, става беда.
Аз поне не си представям как може да се спре това Велико преселение на народите от цял и то огромен свят с повече от 6 милиарда човешки същества, жадуващи много по-добър живот, към един и то малък континент с по-малко от 600 милиона души, живеещи изключително добър живот.

138 години след епопеята на Шипка ние, благодарните потомци, отново сме тук. Тук сме, за да си припомним как в най-решителните моменти на Руско-турската освободителна война малобройните опълченски дружини и руски отряди не позволиха на Сюлейман паша да достигне Плевен. Как опълченците препречиха прохода с телата си и отбраняваха до последно свободата на България. Как със своята саможертва осветиха пътя на възроденото ни отечество.

Няма по-висок връх в българската история, няма по-ярък символ на несломимата воля за свобода на българския народ от легендарната Шипка, от тези чутовни скали, пропити с кръвта на най-достойните бранители на България.

Шипченската епопея е венецът на вековните надежди и усилия на българския народ. Пътят до нея надграждаха поколения възрожденски революционери и просветители. Шипка беше възможна, защото преди нея шепа мечтатели подпалиха Априлското въстание, защото Ботев и Левски извървяха своята голгота, защото Паисий написа своята „История…“. Най-сетне, стана възможна, защото българите дораснаха да бъдат ковачи на собствената си съдба.

Уважаеми сънародници,

Вгледайте се в избелелите снимки на ветераните опълченци. Вгледайте се в беловласите им глави, в гордата им осанка, с която носят своите опълченски униформи. В погледите им, излъчващи чувство на изпълнен дълг.

„Челото на опълченеца се обкичи с трънен венец – възкликна един летописец на Шипченската епопея – и той стана народен мъченик, който със страдания и мъки, с кръв, която опръска скалите, и със смърт, посрещната с песни, се издигна и изтръгна свободата за своята Татковина.“

Нека светлите образи на българските опълченци ни съпътстват в ежедневието като морален и житейски образец. Нека помним, че основите на Нова България са положени с воля и себеотрицание от тези скромни великани на духа и действието. Техният път е нашият път, техните завети са нашият дълг.

В ръцете ни е отговорността да съхраним паметта за героите и достойно да почитаме стореното от тях. Гордея се, че откакто съм патрон на Шипченските тържества, с усилията на Инициативния комитет и с подкрепата на мнозина българи беше възстановен Вечният огън и бяха осъществени редица инициативи, отбелязващи с уважение подвига на предците ни.

Скъпи сънародници,

Духът на опълченците е жив и ще пребъде.

Шипченската епопея показа, че и в най-трудния момент и в най-голямата криза българинът ще се изправи и ще повярва в собствените си сили. И най-тежкото робство, и най-голямата мъка не могат да ни сломят и да ни прекършат. Ние, българите, сме добри хора, със силен и борбен дух. В трудните моменти ние показваме своята духовна сила и здрави морални устои. Такъв е примерът на опълченците – горди и всеотдайни защитници на свободата и на Родината. Така действаха нашите предци – със силата на морала и човещината, когато защитаваха своите братя евреи от изпращане в лагерите на смъртта. Неслучайно един мъдър президент каза: „Българите са скромен, но достоен народ. По-добре икономическа криза, отколкото морална катастрофа.“

Така трябва да действаме и ние, съвременните българи. Скромно, но достойно, с морал и с ценности. Нашият път е път на древен народ с мисия в бъдещето. Мисия за мир и за човешко развитие. Мисия за модерна и просветена България.

Нашият идеал е идеалът на Левски за чиста и свята република. Нашата цел е изграждане на демократична правова държава и социалноотговорна икономика.

Нашият път е европейският. Наш дълг е да покажем, че българите са добри хора, но имат сила и борбен дух, а в трудните моменти са сплотени и силни.

Да покажем, че България е прекрасна страна, в която успехът може да съпроводи всеки, който работи усърдно и е верен на човешките добродетели.

Нашето поколение има морални сили и задължение да изгради една справедлива и просперираща България.

Наш дълг е да пазим истински значимото и ценното – децата, семейството, Родината, Свободата.

Поклон пред паметта и подвига на героите!

Да живее България!

 

 

 

_______________

22 август 2015 г., Габрово

От безизвестен автор:

Англичаните организирали Конкурс за най-кратък разказ. Условието било, в разказа да се споменава кралицата, Бог, секс и някаква мистерия. Ето разказът, спечелил Конкурса:

„О Боже! – възкликна кралицата. – Бременна съм. От кого ли?“


Един виц:

Вървял един пиян руски войник из центъра на Москва, през 30-те години на XX век, по време на Сталинските репресии и скандирал:

– Смърт на мустакатият диктатор! Смърт на мустакатия диктатор!

Чул го един следовател, капитан от НКВД, хванал го и за да се натегне, директно го закарал при Сталин и му обяснил какво скандира този войник.

Сталин дръпнал от лулата си и попитал войника:

– Товарищ солдат, вы кого имеете предвид?

Войникът, като знае какво го чака, от страх изтрезнял и веднага съобразително отговорил:

– Я имею предвид Хитлера.

Тогава вожда се обърнал към капитана и сухо го попитал:

– А вы, товарищ капитан, кого имели предвид?!?


На Хана Монтана старото име е Хана Михайловград. А още по-старото – Хана Кутловица.


А сега – по-сериозно:

Над 3 милиона българи са трудово заети. Това стана ясно от наскоро публикувани данни от институциите.

Съществуват, обаче, съмнения за точния брой български граждани. И тези съмнения са от няколко години.


Сондажите за нефт и газ в българската част на Черно море започват през февруари, съобщи във Варна премиерът Бойко Борисов тези дни. Ето на това му се казва добра новина!


В държавицата ни се случиха много неща в последно време. Но да се коментират злободневните политически новини е излишно.

Ние сме космополити, граждани на света: и поради тая причина по равно се интересуваме както от случилото се в София, така и от новостите в Берлин, Брюксел, Париж, Лондон, Москва и т.н….


България е прекрасно място, но… не заслужаваме ли нещо по-добро?


Сайтът WEBStage.bg пусна публикация с интересни реплики/диалози, в които главен участник е големият мъж Уинстън Чърчил. Публикацията е достъпна на този адрес: http://webstage.bg/li-ri-chni-otkloneniya/1935-uinstan-charchil-za-razkopchanite-pantaloni-kamilite-alkohola-i-rechite.html. Та ето една интересна ситуация с Чърчил. Цитирам буквално от сайта:

Чърчил посещава Ричмънд, Вирджиния, където се открива негов паметник. Една дама рубенсов тип, се приближава до него и му изчуруликва: „Сър, искам да знаете, че станах в ранни зори и карах над 100 мили, за да присъствам на откриването на бюста ви!“

Разглеждайки нейните щедри форми, Чърчил отговоря: „Госпожо, аз искам да знаете, че с голяма радост бих ви върнал жеста!“


Не мога да пропусна и една публикация от сайта v-razgovor.com ( Достъпна е на този адрес: http://www.v-razgovor.com/Web/Articles/ReadingPage.aspx?cat=200&art=84). Публикацията прави паралел между една литературна антиутопия („451 по Фаренхайт”) и съвремието ни. Копирам съдържанието ѝ:

“— Как са децата ви, мисис Фелпс? — попита той.

— Знаете, че нямам деца! И бог е свидетел, че ако човек е нормален, не би имал деца! — възкликна мисис Фелпс, без да знае защо всъщност му се сърди.

— Не съм съгласна с вас — обади се мисис Бауълс. — Аз вече имам две деца, и двете чрез цезарово сечение. Няма смисъл заради едно бебе да минаваш през цялата агония. Две сечения — и готово, въпросът е разрешен. (…)

— Операции или не, децата съсипват; вие сте луда — каза мисис Фелпс.

— Ами! Аз тиквам децата в училище и там си стоят девет дни от десет. Търпя ги някак, когато си идват вкъщи три дни в месеца; не е чак толкова трудно. Натикваш ги в телевизионната гостна и завърташ копчето.”

Бел. ред.  Над 40% от българките раждат със секцио, отчетоха през август 2015 г. неправителствени организации. Успоредно с това плановете на министерството на образованието предвиждат все по-увеличаващ се престой на децата в училище – нарастват часовете за занималня, целодневното обучение се разширява във все по-горни класове. Всичко това, разбира се, се случва не само в България.

Искам да съм честен с вас:
Едно от следствията на демографската криза е, че хиляди психично болни са сред нас: те са наши съседи, наши колеги и т.н. Ние дори не можем да си представим с колко луди се разминаваме ежедневно по улицата, с колко луди общуваме.
Психарите са сред нас, защото няма кой друг да създава нужния за съществуването на страната ни БВП.

Благородното лицемерие

Почти всеки порок съществува в облагороден вариант. Чували сте за благородната лъжа. Сега ще чуете и нещо за благородното лицемерие. То се случва там, където хората общуват помежду си с едни привидно добри обноски, но тези добри обноски не биха съществували, ако не беше налична неизбежната им необходимост. По-просто казано: налага ви се да общувате с колеги, приятели на приятели, роднини, съседи и т.н. Ако тези хора не заемаха тези си функции/роли, спрямо вашия живот – то вашето поведение спрямо тях със сигурност би било съвсем различно. Но в името на мира, приятелството, доброто възпитание и толерантността вие прибягвате до благородното лицемерие.

„Чедо, не ме гледай какво правя, ами ме слушай какво ти приказвам.“ – Дядо Поп. В оригинал предходното звучи така: „На Моисеевото седалище, седнаха книжниците и фарисеите, за това, КАКВОТО ВИ КАЖАТ СТОРЕТЕ, но, ПО ДЕЛАТА ИМ НЕ ПОСТЪПВАЙТЕ“.

„Ние си мислим, че Бог ни гледа отгоре, но той ни гледа отвътре.“ – Жилбер Сесбро.

„Бъди винаги недоволен от това, което си, ако искаш да станеш по-друг, отколкото си, защото на каквото се спреш, на това ще останеш.“ – Августин Блажени.

11846539_866153183476502_5394146528846972959_n

11813376_1623789294560307_8401029824642278219_n

10403351_899466530096238_5066121048692495514_n

От Николай Слатински


Имам един кръг от приятели, които за разлика от мен, въртящ се около писането и четенето на книги и четенето и писането на лекции, са в реалния живот, в реалната икономика, блъскат здраво, за да хранят семействата си и чувстват с оголените си нерви какво на практика се случва в страната. Днес си поговорихме с тях на относително традиционната ни и сравнително периодична среща. Ето каква картина те нарисуваха пред очите ми и аз, на базата на свои си наблюдения и разсъждения, макар и много по-кабинетен и отвлечен човек, я споделям, макар че те описват донякъде опростено ситуацията в страната.

Но по-опростеното описване „хваща“ най-същественото, а подробностите от пейзажа не, че са по-маловажни, но все пак са си подробности и нищо повече…

Става дума за реалния и в огромна степен главен проблем на политическо-икономическата ситуация в страната.

А той е, че постепенно се сливат интересите на ББ и ДП и те се превръщат в дългосрочен определящ фактор за всичко, което се случва и ще се случва в България. И ние, българите, които засега оставаме тук, сме обречени и осъдени да бъдем слуги на двама господари.

Пътищата на ДП и ББ естествено се пресякоха и започват да се успоредяват. Те изграждат огромни империи и постепенно изяждат както българската политика, така и българската икономика.

Всъщност дори Европа чрез своите еврофондове (чрез присвояването им от двамата и от лични на тях подчинените или задължени фирми) подпомага непрекъснатия възход на тези две империи.

ДП тръгна по единия възможен път за изграждане на своята империя – чрез икономическата власт да си купува политическа власт. И колкото повече политическа власт той си купува чрез икономическите си ресурси, толкова по формулата пари-власт-пари прим той нараства икономико-финансовите си ресурси, а колкото повече икономическа власт има, по формулата власт-пари-власт прим той увеличава дела политическа власт, който притежава.

ББ тръгна по другия възможен път за изграждане на своята империя – чрез политическата власт да си купува икономическа власт. И колкото повече икономическа власт той си присвоява чрез политико-силовите си ресурси, толкова по формулата власт-пари-власт прим той нараства политическата си власт, а колкото повече политическа власт има, по формулата пари-власт-пари прим той увеличава дела икономическа власт, който притежава.

Без тях двамата вече нищо или почти нищо не е възможно да се случи в България. Те действат в синхрон – единият върви със силата на парите, другият със силата на силовите служби на държавата и каквото си набележат – вземат си го и си го преразпределят или подчиняват, като му казват чии десници трябва да целува, ако иска да вирее и печели.

ДП-империята и ББ-империята абсолютно синхронизират усилията си. Поне засега.

Както въздъхна един от приятелите ми – нормалният бизнес вече не може да диша, ако не кихне на тези две империи. Той е левскар и не може да преживее, че двете империи посегнаха на най-любимото му – на отбора, заради който се е родил със синя кръв!

Аз повече слушах. Обичам да слушам хора, от които може да се научи нещо. Най-приятното за мен е да общувам именно с такива хора. И не се притеснявам, че доста от приятелите ми са по-умни или поне по-оправни, по-успешни, по-смели или по-богати от мен.

Накрая, за да кажа и аз нещо, се включих в разговора. Пък и бях както винаги (не знам дали това е за хвалба) най-трезвен, което не значи задължително най-трезв, нито най-трезво мислещ.

По малко парадоксален начин се включих. Не, че нарисуваната от мен картина ме радва, но споделих, че в нея има нещо хубаво.

Дадох примера с акулите. Те действат заедно и кръвожадно, една да нахапе някъде нещо и да потече кръв, на мириса на кръвта се стичат всички и се редуват в ръфането. Но ако някоя от тях започне да преяжда твърде много за сметка на другите, да взема свръхголемия пай (в случая не лъвския, а акулския, навярно), да отнема от другите акули полагащото им се; ако започне все тя първа да се докопва до плячката, да си я присвоява за себе си, даже да разкъсва други акули, то неизбежно останалите акули се обединяват и я нападат без пощада. При акулите е прието по-силната акула да взема повече, но е забранено най-силната да взема всичко.

Така че която акула действа на принципа Колкото повече, толкова повече, тя рано или късно ще настрои останалите акули срещу себе си.

Лошото е, че в българското море на Прехода бизнес, пари, власт, мощ, все повече има само за акулите, останалите риби се предават. Или мъничка част от тях тихо-мълком се прехвърля през тих и забравен от Бога пролив или проток в други морета – по-малко „акулизирани“.

Защото кога една риба престава да се бори за оцеляване? Ами когато знае, че колкото и да се бори, все едно ще бъде изядена от някоя акула.

Думите ми обобщи един от моите приятели, който, както вече стана дума, обича да въздъхва като много му се събере (и като пийне малко повече, признавам). При това въздъхва толкова тежко, че направо къса душите ни:

„Ето в това се превръща България – в малка схлупена къщурка с две акули най-отпред…“.

От Николай Слатински


Признавам, че нещо напоследък не разбирам.

Чета редица анализи на политолози, подкрепящи реформаторството и реформаторите. И все по-често се натъквам на оправдателни разсъждения – какво да правят, като няма обществена подкрепа, няма гражданско общество, няма масов натиск по площадите, няма стохилядни, едномилионни вълнения и даже бунтове. Народът спи.

Значи при такъв заспал народ трябва да сме благодарни на реформаторите, че все пак туй-онуй правят, колкото и малко да е то, и че все пак това-онова постигат, та дори да то е „исторически компромис”.

А аз все пак нещо не разбирам.

Не е ли логиката малко по-различна – не дейността на дадени политици да е само функция от настроенията в обществото, а и настроенията в обществото да са също функция от дейността на дадените политици?

Ами ако обществото не иска да се вълнува и защото знае, че накрая все едно ще го извозят с някой епохален компромис (в наши дни и пред очите ни договорките и уйдурмите започват бавно и полека да се наричат компромиси)?

Ами ако обществото не вижда воля у политиците да преследват обещаните преди изборите високи цели и висши ценности?

Ами ако обществото не вижда смисъл да си хаби енергията, защото не вижда политици, на които да им пука за него?

Ами ако обществото не е запалено от политиците за каузи и мисии, заради които то да си каже, че трябва да се вдигне като един и пребори като хората?

Според мен не дейността на политиците е само и единствено функция на обществените нагласи, но и обществените нагласи са преди всичко функция на дейността на политиците.

Разбира се, ако политиците не са конюнктурни политикани, а качествени лидери, които могат не просто да подтичват след тръпките и трепетите на обществото, но и да водят обществото след себе си, да го събуждат и възбуждат за стойностни битки и визии.

Аз в никакъв случай не оправдавам обществото ни, то си има много вини и грехове. Тук исках да кажа, че категорично не приемам политиците да се оправдават с обществото.

Те или трябва да си намерят някъде по света друго общество, достойно за тях, или да се опитат да променят нашето общество, като го убедят, че има стратегии и програми, принципи и действия, заради които то си струва да направи опит да се промени.

Иначе ще имаме това, което имаме – обществото си заслужава политиците точно колкото и политиците си заслужават обществото.

Написах „имаме” и се сетих за онази фраза – имало е нямане, но такова нямане не е имало. Тя важи донякъде за обществото и в пълна мяра – за политиците му.

От https://facebook.com/nikolay.slatinski

Днес бивша моя студентка ме помоли за препоръка за чужбина и понеже я поразпитах как е, поговорихме си известно време и тя ми каза следното:

Защо ли в университетите ни преподавате стратегическо ръководство, сценарийно мислене, целево ориентирано управление, мениджмънт, лидерство, корпоративна сигурност, психология на взаимодействието с общности от хора, след като всички ние, които някак сме успели да намерим работа в България с отличните си дипломи, виждаме едно и също, абсолютно едно и също и то е много уродливо – хората които са на началници, особено онези, които са висши началници

– използват командването; стила „Като разговаряш с мен ще мълчиш“, безпрекословните заповеди, предупреждавайки ни, че по-лошо от това да изпълниш една заповед как да е, е да започнеш да я обсъждаш с тях;

– отнасят се арогантно с подчинените си, мачкат ги, унижават ги, тъпчат човешкото им достойнство; използват ги за какво ли не, вкл. да им купуват пици, сандвичи и банички;

– държат се в поверената им институция като в бащиния и се разпореждат в нея като с феодална собственост;

– обграждат се с подмазвачи, безгръбначни протежета, интриганти и доносници, поръчват им да дебнат и слухтят какво се прави и говори в институцията;

– налагат строги ограничения, внедряват оруелови системи за наблюдение и контрол, следят не какво е качеството на работата, а дали се спазва формално работното време;

– разпределят наградите, поощренията и екстрите само на много приближени им служители.

А най-лошото е, че когато ти посягат на самочувствието, правата, резултатите от труда и достойнството, няма на кого да се оплачеш – веднага ни казват, че никой не ни държи тук, ако не ни харесва – прав ни път, крива ни пътечка…