Архив

Езикови

Този кратък текст се отнася към онези лица, които науката за езика нарича продуценти или производители на езиковия текст. To est към говорещи, пишещи и прочие.

Т.нар. „обратна връзка“ е важен елемент от комуникацията. Нейното навременно реализиране би могло да неутрализира евентуални нежелани бъдещи обстоятелства. Изисквайте обратна връзка не само когато се съмнявате дали събеседникът ви е разбрал правилно: изисквайте я без причина, профилактично. Създавайки обратна възка, вие правите профилактика на нивото на общуване, разбирате дали думите ви са правилно разбрани от отсрещната страна. И ако нещо не е наред (например схванали са мисълта ви половинчато) – тогава се поправяте. Именно така се осъществява ефективната/качествената комуникация. А без обратна връзка тя е непостижима.

В този ред на мисли…

По показателя „посока на комуникацията“ комуникациите са два вида: еднопосочни и двупосочни. Наличието на обратна връзка в дадена комуникация превръща тази комуникация в двупосочна. Та в този ред на мисли понятията „ефективност на комуникацията“ и „двупосочност на комуникацията“ се припокриват.

Еднопосочната комуникация, в която липсва обратната връзка, наподобява формално уведомяване/съобщаване. Тя не ангажира пряко слушателя/читателя, а косвено. Този тип ангажиране отдалечава реципиента от комуникативната ситуация.

„Тука е голяма хамалогия“. Това изречение чух наскоро от устата на един почти 50-годишен мъж.
Не се притеснявам да помоля събеседника да уточни какво означава думата „хамалогия“. А той ми пояснява: „хамалска работа, кърски труд. Идва от „хамалин“ (хамал).

Подобна дефиниция на думата може да се види и в сайта bgjargon.com, където понятието е обяснено така: „тежка, неблагодарна работа; трудоемка и досадна работа, която трябва да се свърши като подготовка за същинската дейност“.

Добавих второ, поясняващо значение на думата в споменатия вече сайт. То е следното: „Хамалска работа, кърски труд. Думата е образувана от „хамал“ + „логия“ по пример на думи като биология, физиология, кардиология и прочие, но за разлика от тях не назовава определена наука, а се търси по-скоро експресивен нюанс.

По мое мнение по-адекватният вариант на думата, назоваваща тази реалия е „хамалщина“.

В сайта „Евро Хамали“ (виж тук: http://hamali-bg.com ) значението на думата е обяснено на дълго и широко. В първия абзац пише следното: „При опит да се даде точна дефиниция на думата хамалогия, първото и асоциативно сравнение, описваща я приблизително точно, е извършването на хамалски услуги и всичко свързано с хамали, транспортиране, преместване, опаковане, на различни по размер и големина предмети.“ (Вижте целия текст на този адрес: http://hamali-bg.com/hamali/hamalogiya.

Във фейсбук съществува страница, чието заглавие звучи забавно – „Университет по строителствo и хамалогия „ПЕШО МИСТРИЯТА“ (виж тук: https://www.facebook.com/pages/Университет-по-строителствo-и-хамалогияПЕШО-МИСТРИЯТА/223171414387071 ).

Толкова по тази дума.

 

Memento mori

Какъв е проблемът?

Проблемен език е нашият език, проблемен. Въпросът за членуването е само точка в многоточията му, но пък все е актуален. Мине, не мине време и „Да отпадне ли “малкият“ член?“ – питат възпитани журналисти и други граждани. Как пък никой не се сети да пита за пълния член – защо не отпадне той, а все краткият е нападан?

Всъщност има ли изобщо проблем?

Сега… Може би ще прозвучи заядливо към науката, но тук трябва да изрека една своя не конкретна, а по-скоро обща мисъл: Езикът ни, книжовният ни език е толкова нарочно усложнен, че дори и писмо до баба си да пратиш, не е възможно да не допущиш поне една грешка. Но пък въпреки това баба ти ще те разбере, пък ако ще и не една, а сто грешки да си направил.

А колкото до по-конкретното, оказва се, че грешенето на двата члена е нещо съвсем естествено. Ние, носителите на езика нямаме в езиковото си съзнание модел, заложба, чрез която да различаваме пълния и краткия член в употребата им. Това се доказва от две неща: първо – високата честотност на грешене, смесване, неразличаване от страна на езиковите носители и второ – нито един диалект не използва едновременно и двата члена. Тоест това – пълен и кратък член – е нещо чуждо за нас като езикови носители. Образованието е това, което ни казва и показва, че в едни случаи се пише пълен, а в други – кратък член.

Ако на някого му се струва лесен въпросът с определителния член в м.р.,ед.ч., нека се опита да обясни на учениците и студентите поради какви причини двете следващи изречения са правилни:

Миналия месец беше Никулден. ( = Следващия месец е Гергьовден. )
Миналият месец беше декември. ( =Следващият месец е май. )

***
Отначало си мислех, че трябва да отпадне краткият определителен член. После се сетих, че в говоримото слово, т.е. в устната реч той се употребява много по-често, отколкото пълния член (Пък и в писменото слово също). А да премахнеш нещо, което е живо и което се говори е изключително безотговорна постъпка! Затова реших, че трябва да отпадне пълният член. Защото и в устната, и в писмената реч, слово той се употребява в десетки (!) пъти по-рядко (ако не вярвате – отворете който и да е текст и пребройте членуваните думи, а после обърнете внимание колко са членуваните с пълен и колко – с кратък член).

Ако е вярно, че езикът ни върви към аналитизъм, то би следвало да говорим не за отпадане на краткия член, не за отпадане на пълния член, а за отпадане на задпоставения член изобщо. Може би се чудите какво ще стане като отпадне задпоставеният член – много просто: ще се употребява предпоставеният определителен член, ето така: вместо „жената“ или „мъжът“ / „мъжа“, ще се появи „тази жена“ и „този мъж“. Със сигурност сте чували подобни неща – филолозите ги наричат „аналитични форми на определеност“. Чували сте ги, защото вече са се появили. Въпрос на време е да изместят от употреба т.нар. синтетичните форми. След 100, 200, 300 или 500 години и това ще стане. И тогава „the dog“ ще се превежда не като „кучето“, а като „това куче“.

***

На един руснак му е много по-лесно да научи английски език, отколкото на един американец ще му бъде научаването на руски език. Аналитичните езици, както и да ги погледнеш, са по-прости от синтетичните. По-прости са и за научаване, и за употреба, и за преподаване.

Езикът е свързан с живота, с битието на езиковите носители, на говорещите го.
Животът ни се опростява. Забързва се, но става все по-прост. Само Бог знае колко опростен ще стане животът ни след 20 или 50 години. И понеже езикът е свързан с живота на говорещите го, с тяхната психология, ежедневие, обичаи и с всички техни особености – той няма как да остане безразличен към всичко това. Той и Те – Езикът и Хората – са едно.
И когато животът на хората се опростява, тогава същите тези хора опростяват езика си. Те осъзнават, че сложният синтетичен език вече не е актуален.
Ще си позволя да нарека аналитичния език прост, а синтетичния – сложен.
Когато животът на дадена езикова общност е опростен, тогава може да се каже, че езикът й също е опростен. Не бих се наел да правя връзка между опростения живот и простотията, защото, мисля, тя е доста добре отразена в езика ни – именно в думата „прост“ (проста задача, прост живот, прост човек, простак, простотия).
Тук не е нужно да си припомняме, че езикът на онези цивилизации, които са дали най-много на човечеството, е именно синтетичен – синтетичен е и латинският, и старогръцкият.
(Тези неща са неща, които трябва да имаме предвид всеки път, щом проговорим за език. )

Какъв е изводът?

Изводът е следният:
До края на века със сигурност ще отпадне краткият член. Предполагам, че това ще стане с указ на министерски съвет или на президента (Тъй като БАН ще се закрие). И ако животът на българите става все по прост, и ако изобщо има все още българи по тази земя, можем да кажем, че към средата на хилядолетието (моля за извинение от следващите поколения, ако сбъркам със сто-двеста години) в българския език ще има само един предпоставен определителен член. Не бих могъл да го назова в момента, но със сигурност първата му буква ще е „Т“. (Ако се направят езикови реформи, нещата ще се случат и по-бързо).

Едно изречение, с което искам да завърша. Кодификаторите трябва да имат предвид факта, че простият език прави хората прости. Да, той е следствие от прост живот, но е и причина за прости хора. Връзките между езика и хората са двупосочни. Хората променят езика си, актуализират го, но същият този език възпитава следващите поколения – казва, указва и показва как, по какъв начин да мислят – аналитично или синтетично, просто или сложно.

С уважение: Благовест Цветанов
29 декември 2013 година
град Велико Търново

  • Точката, запетаята, въпросителният и удивителният знак, многоточието, двоеточието и знакът за точка и запетая – за тях важи следното правило: Те са винаги лявостоящи на празното място. Тоест винаги след тях (отдясно на тях) има празно място. В ляво от тях не бива да се допуска появата на празно място.
  • Тиретата се обграждат от празни места. Но не и при полуслятото писане – там е точно обратното.
  • Кавичките и скобите. За тях важи едно и също правило: първата кавичка или скоба е дясностояща на празното място, а втората – лявостояща.

Емотикон е дума, дошла у нас от английското „emoticon“, което, от своя страна идва от латинското еmotional (емоционален) и гръцката icon (икона).
Представлява знак, изразяващ определена човешка емоция, мимика или действие.
Често срещани емотикони са следните:

:) – означава усмивка, усмихване, щастие или радост. Би следвало да се тълкува като „Усмихвам се“.
:( – изразява чувства от сорта на неудовлетворение, недоволство, нещастие или загриженост. Би трябвало да се тълкува като „Тъжен съм“.
– изплезване. („Плезя ти се“)
:? – означва учудване, чудене. Би трябвао да се разбира като молба за разяснение или пояснение.
– също означава учудване, но в смисъл на „Изненадан съм“.
:* – целувка, целуване. „Изпращам ти целувка/целувки“, „Целувам те“.

Емотиконите не се ограничават само до емоциите и само до изразяване на лицето. Понякога те показват и човешки действия и процеси. Например:

OGC – емотикон, показващ мастурбиращ мъж.
_|_ – емотикон, показващ ерекция.

Но да оставим тези неща на страна. Емотиконите са интересни с нещо друго.
Емоциите, мимиките, жестовете, действията и т.н., осъществяващи се по време на общуването са невербални средства за общуване.
Тези емоции, мимики, жестове и действия се проявяват в писмения език именно чрез емотиконите.
Когато в даден текст срещнем „:)“, това означава, че авторът ни се усмихва, т.е. това е начин той да ни каже „усмихвам се“ в писмения текст. В устното общуване той просто ще ни се усмихне.
Появата на емотиконите в текстовете, т.е. появата на знаци за емоции, мимики, жестове и т.н. в писмените текстове показва няколко важни неща. На първо място, това доказва универсалността на мимиките и емоциите във всички езици и във всички социални групи. Когато се усмихнете на китаец, французойка или швейцарец , усмивката ви ще бъде разбрана като усмивка, не като нещо друго. В този смисъл тя е средство за предаване на информация, тя е самата информация.
На второ място, появата на емотикони в текста показва загубата на способността на езика да изрази емоция, чувство или жест чрез думи и изобщо чрез езикови средства. Ако езиците по света можеха да изразяват усмивка, то надали щеше да се налага изобщо използването на „:)“.
Изразите „гневен съм“, „тъжен съм“, „целувам те“ или пък „влюбен съм“ са изгубили значението си за езиковото съзнание на човечеството, превърнали са се в кухи фрази и шаблони. Вместо тях днес имаме „:@„, „;(„, „:*“ и т.н.

Някогашното „Ха-ха-ха“, като заместител на „Смея се“ днес също е заменено – с „:D

Примери колкото щеш!

П.С.: :)

Ако не беше министърката на синтаксиса… Пардон! На спорта, тя е министърка на спорта, а не на синтаксиса (но е професор по синтаксис). Та, ако не беше тя – да каже „гледам да се дозирам, за да не изпадна в интровертност на духа“ – тази статия изобщо нямаше да я има. Марианче (1) , благодаря ти!

Питам се – не е ли съзнателно търсен точно такъв тип реч – сложна, неразбираема, наситена с чужди думи и термини, с фрапантни термини, имайки особено предвид Лютви-Местановото слово и имайки предвид факта, че са представители на една и съща партия – Движение за права и свободи (ДПС)?

Ами да, съзнателно търсено е. Въпросният господин Местан и въпросната госпожа Георгиева абсолютно съзнателно (т.е. нарочно, с цел) говорят по таъв начин. Имам два аргумента в подкрепа на това твърдение.

1. И двамата са се занимавали в определен момент от живота си с български език – той (Л.Местан) е завършил Българска филология във Великотърновския университет (през 1985г.), бил е дори учител по български език, а тя (М.Георгиева) е професор по синтаксис, за Бога(2)! Следователно тези двамата много добре знаят какви ги плещят (т.е. какво говорят) и знаят какъв е ефектът у слушащия ги, когато чува непозната дума. Едва ли не му казват – „политиката не е толкова проста, колкото си мислиш“.

2. Вторият аргумент в подкрепа на тезата ми, че Местан и Георгиева съвсем съзнателно говорят с думи и словосъчетания, които са непознати за широката публика е следният:
Всеки политик избира (сам) как и какво да говори. Ето, нека вземем за пример господин Волен Сидеров, лидера на партия Атака – той често говори в патриотичен тон (макар че го видяхме що за патриот е), с приповдигнато горделиво чувство, за пет минути ще рече думата „България“ педесет пъти (а ние знаем, че истинските патриоти не споменават често името на Родината, например Ботев) и така нататък. В този смисъл симпатизантите на псевдопатриота са такива като него – демонстрират патриотизъм, горделиви са, познават българската история наполовина и… наричат Русия „Майка Освободителка“ (Уат дъ фък?!?!?!?!).
Друг пример – Иван Костов често (почти винаги) говори подредено, систематизирано, умерено, конкретно и красиво. По мои наблюдения неговите фенове (така наречените Костовисти) са точно такива – знаещи какво им говорят, наясно са с геополитиката, с понятията „дясно“ и „ляво“ и т.н.
Генерал Бойко Борисов, предишният министър-председател на република България говори кратко, точно и ясно. На чист разбираем български език. Чат-пат използва и турцизми, но кой не ги използва. Така, по този начин говорят най-много българи. Затова неговата партия се радва на най-голяма подкрепа.
Не искам да коментирам Станишев, той като че ли нищо не казва, думите му са кухи, празни; празнословец.

Лютви Местан говори с чуждици, заемки, термини и куп други непознати за широката (пък и не само) аудитория думи (по мои наблюдения от всички типове думи, досега не е вкарал в активна употреба единствено абревиатурите – естествено, като изключим имената на партиите). Но това не означава, че неговите „фенове“, тъй наречени „симпатизанти“ на ДПС също говорят така. Напротив, те дори и не разбират какво им се говори.
За да разберат какво им се говори, господин Местан трябва да проговори на ТУРСКИ език. Вероятно се досещате какво може да стане, ако някой политик от ранга на Местан си позволи системно да говори в публичното пространство на турски език. Аз се сещам.
От тук идва комплексът за малоценност и манията за впиване във властта на ДПС: От ДПС никога не са с е обръщали пряко (в ефира или друг тип медия, на публични изяви или митинги) към избирателите си, никога не са отправяли някакво послание към тях.
Защото е незаконно.
Незаконно е да се агитира на език, различен от българския.

И затова Лютви Местан говори така – защото е сам. Защото огромна част от хората, гласували за партията му така или иначе няма да го чуят. Те не знаят български език.
Той говори с опонентите си, отбранява се.
А какъв по-добър начин за отбрана от това – да изплюеш пет-шест думи, с по двайсет букви всяка.

Местан си говори САМ!

IMG_7925

__________________
1) Впрочем Мариана Георгиева е известна с прякора си „Мариана Коня“.
2) Всъщност и тя е завършила същата специалност в същия университет като Местан, с разликата, че е с един-два курса пред него. Когато Местан завършва специалността си във ВТУ, през 1985 г., тя започва работа като асистент по синтаксис в същия университет.

 

 

Въпросът

„?“

 

koi-642x336

(Изображението е взето от http://noresharski.com)

Един въпрос вълнува нашето общество вече пети месец. Това е въпросът „Кой предложи Делян Пеевски за шеф на ДАНС?„.

Предлагам Ви онагледяване на еволюцията на въпроса – еволюция, в смисъл на това, как с времето въпросът намалява своя материален (лексикален) състав. Ето:

В началото въпросът беше „Кой предложи Делян Пеевски за шеф на ДАНС?“.
После въпросът стана „Кой предложи Делян Пеевски?“.
Въпросът премина в „Кой?“.
Последното е: „?“

Като доказателство за наличието на „?“, прилагам следната снимка от страницата на Ранобудните студенти УНСС във ФБ, качена по-рано днес.

1391777_1430968413784945_1807357575_n

Омонимите, това са еднакви думи, означаващи различни неща. Произходът на думата е от гръцките homos (еднакъв) и onoma (име), буквално „еднакви думи“. Примери за омоними – колкото щеш:

мед (като пчелен мед и като металът мед), вила (като нещо, с което се събира сено или слама и като нещо, в което прекарваш своята почивка), син (като цвят и като дете от мъжки пол), лира (като музикален инструмент и като парична единица).
Когато определена дума е омоним, това означава, че нейното значение (т.е. какво точно означава тя) се разкрива не от нея самата (като дума), а от контекста (обкръжението), в който е поставена. Това означава, че омонимите, като носители на дадено значение са контекстуално зависими.