Архив

Литература

„Варосваме крепостните кули, поправяме улиците, чешмите и други незначителни работи. Погледнете към тези, които ръководят строежите. Едни от тях от бедняци станаха богаташи, други никому неизвестни сега са на почит, а някои си построиха собствени къщи, по-големи от обществените сгради. Колкото е намаляло богатството на държавата, толкова се е увеличило тяхното богатство.
Къде е причината за всичко това? Управниците са господари на благата и чрез тях се върши всичко, а вие, народът, сте без сила, лишени от пари. Изпаднали сте в положение на слуга, някакъв придатък и сте доволни ако те ви раздават пари за театър или ви устройват тържества, и което е най-мъжествено от ваша страна, вие сте им благодарни, понеже ви дават това, което си е ваше. А те ви подкарват към такива забавления като градски затворници и ви правят послушни, за да им бъдете под ръка.“

Демостен, 349 г. пр. Хр.


Източник: „Речите, които промениха света“

Advertisements

По националното радио всяка нощ от 00:00 ч. до 03:00 ч. се предава тематична радио-продукция, озаглавена „Нощен Хоризонт“. Информация за нея можете да видите тук: www.bnr.bg/horizont/noshtenhorizont . Почти през вечер се рецитира поезия и се канят поети и поетеси, разказващи и рецитиращи това и онова.
В една от именно тия поетични нощи водещият е поканил някаква поетеса и разговарят. За пространството, за изкуството, за живота. Идва време на слушателските включвания в предаването. Включва се мъж със спокоен и уравновесен глас започва да разсъждава, питайки:

„Как така у нас не процъфтява производството на самобръсначки, например, на локомотиви и машини, а имаме такъв разцвет на поезия. У нас има толкова много поети и поетеси, пишат се толкова много стихотворения, издават се безброй стихосбирки, но за съжаление поезията не е конвертируема валута на световния пазар.“

След това разсъждение на слушателя, водещият на предаването подхваща темата за бръснарските ножчета: колко трудно е да се направят всъщност, колко висококачествена стомана им трябва и прочие. Припомня за някогашните турски бръснарски ножчета.

Водещият приключва с разсъждението си и в ефира на радиото зазвучава музика.

А аудиторията: тя слуша музиката, но фактически настъпва време за размисъл между дискусиите на водещия с гостенката. И в това време за размисъл у съзнанието на знайни и незнайни представители на аудиторията ехтят тия думи, дето онзи, който се включи „на живо“ каза. Ехтят и думите на водещия. И се избистрят едни мъчни въпроси: лесно ли е, наистина, да се пише поезия и трудно ли е, наистина, да се правят самобръсначки и локомотиви?

Пирожките са четиристишия, написани в четиристъпен ямб с малки букви и без препинателни знаци. В тях отсъстват явните рими. Това е обяснено на този линк: http://vk.com/perawki , където редовно се публикуват пирожки. Ето как изглежда дефиницията за пирожките на руски език:

„Что такое пирожок?

Это четверостишие, написанное четырёхстопным ямбом, строчными буквами, без знаков препинания, с отсутствием явных рифм, но воистину со смыслом!“

Ето и някои от популярните пирожки:

берёшь ли ты аделаида
аркадия себе в мужья
нет ёпт я тут в фате и платье
пришла с толпою постоять
© Цай


в моей тюрьме сломали стены
охрана мёртвая лежит
и кто теперь меня накормит
и кто позволит погулять
© dingo


давай кота пропылесосим
ведь кот крупнее чем хомяк
и он физически не может
застрять как тот хомяк в трубе
© Хиор & Денис У.


сквозь дождь и снег ветра и грозы
сквозь тьму и бури боль и страх
навстречу солнечному свету
олег стремительно трезвел
© Мария Беляева


я каждый день напоминаю
себе что я женатый муж
и что жена блядей не любит
к тому ж
© Дей


я не могу венцом творенья
назвать людей в то время как
спать стоя может слон и лёжа
умеет крокодил ходить
© luci

блондинке боцман иннокентий
на ногу наступил в метро
узнал шесть новых оборотов
а два так даже записал
© Quass


сказал приезжий мне учтиво
какой в россии злой народ
а я учтиво отвечаю
заткни хлебало уебан
© Ольга Гусева

олег подумал это мусор
и это мусор и вон то
и вынес всё оставив только
кота в квартире и диван
© Кошкин


подай ка мне вон ту бутылку
но пух ведь мы идем к сове
какой кошмар тогда пожалуй
дай две
© zrbvjd


ну да я говорил работа
ну да я говорил аврал
ну да я говорил до встречи
ну врал
© Цай


мадам пройдёмся-ка мы с вами
да по есенинским местам
то тут вам сделаю приятно
то там
© Бронт

любовь витальевна надела
пальто и выбежала вон
от луковых колец в сметане
туда где бродской и музэй
© kvatanastini


я был в аду я видел ужас
невероятной пустоты
там нет чертей и сковородок
там ты
© al_kop


наш организм всевышним создан
наполовину из воды
зато соски и убежденья
тверды
© раз раз


роман в стихах? нет нам не нужен
ни про любовь ни про дуэль
иван пишите про ворону
про ель
© Гут


для девушек российских в макси
тургенев написал муму
чтоб выжать слёз из них по макси
муму
© Никтур


антихрист не звонил а звонил
и тырил свёклу из борщей
он делал много нехороших
вещей
© ∀кын


нет ты неправ джоржано бруно
а инквизиция права
закончим спор и поджигайте
дрова
© Boroda


и пусть в саратове как в песне
парней так много холостых
но я люблю давать женатым
под дых
© Татьяна Сафонова


мы познакомились в дороге
смеясь играли в города
и незаметно скоротали
года
© Кисычев


поэты жаждут озаренья
но долгожданная заря
то рано светит им то поздно
то зря
© Гут & solo


рождаясь глеб кричал эй предки
а почему бы не спросить
меня хочу ли я рождаться
вобще и в частности от вас
© luci


жена ворчит и дети ноют
начальник выговор вкатил
но под дождём в окопной жиже
об этом можно лишь мечтать
© bazzlan


есть жызнь и смерть у непоэтов
а у поэтов жызни нет
и смерть забрать к себе не может
из светлой памяти людей
© bespamiatnyh


на мой вопрос как жизнь дружище
сперва ответил всё окей
но вдруг задумался заплакал
стал вены резать на руках
© Дей


квитанция рыдал боярский
квитанция квитанция
констанция бросает с гневом
ему квитанцию в лицо
© olin


крадутся жёны декабристов
тропой звериной сквозь тайгу
сюрприз мужьям но вдруг упёрлись
в саяношушенскую гэс
© тамтамыч

Други пирожки можете да видите тук: http://vk.com/perawki и тук: http://facebook.com/perawki

Разказът е публикуван през 1903 година под заглавие „Случка. Разказ“. След първоначалната публикация на разказа, Елин Пелин внася някои несъществени корекции в съдържанието му при по-нататъшните публикувания.

В разказа присъстват двама главни герои и един второстепенен: Андрешко, съдия-изпълнител, чието име не се упоменава и Станойчо. Андрешко е млад каруцар, возещ с каруцата си непознат господин, за когото (в по-сетнешен момент от повествованието) разбира, че е съдия-изпълнител. Съдия-изпълнителят е наел Андрешко, за да стигне до селото, където да секвестира житото на Станойчо. Като представител на властта, съдия-изпълнителят може да бъде определен и като чиновник, това е типизиран герой, без име, но за сметка на това е добре обрисуван: дебел господин във вълчи кожух, с тлъсто лице. Третият герой – Станойчо – не се явява сред нас, за него разбираме от разговора между Андрешко и чиновника. Въпреки това именно той предопределя два от важните моменти в действието на разказа – кулминацията и развръзката. Кулминацията на действието е моментът, в който у Андрешко започват да набират сили размислите за евентуалната вреда, която би могъл да нанесе на Станойчо. Развръзката на действието е следствие от тези размисли: чиновникът е изоставен в каруца, потънала до пода насред блатото, посред тъмнината.

„Андрешко“ може да бъде четен като ироничен разказ, дискредитиращ чиновническата прослойка. Силно ироничен момент в повествованието представлява аргументацията на Андрешко, относно обръщението, което използва към конете си. Те са наречени „господа“, защото „службата им е чиновнишка“. Прави впечатление и това, че със същото обръщение е назован и чиновникът в самото начало на разказа: „господине“. И ако бъде направено по-детайлно вглеждане в имената на персонажите, ще се забележи, че дори един от конете има свое име: конят Дорчо, който се откачва от ока. Тоест по отношение на наличието или липсата на споменато име на персонаж, конят Дорчо стои по-високо от съдия-изпълнителят. Колкото до името на Андрешко – то се разбира още в началото на разказа, когато чиновникът проявява интерес към него. Андрешко обаче не проявява подобен интерес и изобщо не пита дебелия господин за името му. По-късно в разказа проявява интерес към длъжността му („по каква работа към наше село?“) и едва тогава разбира, че господинът е съдия-

изпълнител.

„Андрешко“ е непретенциозен разказ-диалог, в него липсват каквито и да е церемониални похвати, характерни за жанра разказ. Творбата започва с пряка реч и – ако не броим споменаването на обстоятелствата в последните две изречения – завършва с такава. Това е динамичен разказ, чиято същност е заложена в диалога. Именно диалогът изгражда същността на разказа от началото до края му; именно в разговорите между Андрешко и чиновника е поставена повествователната линия. Диалогът спира там, където са заложени пиковите моменти на повествованието: веднъж, когато всичко потъва в мълчание и се замисля, втори път, когато Андрешко мисли за Станой и трети път, когато диалогът между чиновника и Андрешко постъпателно и безвъзвратно се превръща в отчаян монолог – зов за помощ. Ето каква е ролята на тези три момента от повествованието: първото прекъсване на диалога, моментът в който се описва процеса „замисляне“ на одушевени и неодушевени персонажи и реалии (Андрешко, конете, съдията, кацналата врана, зимното време, синьото небе) играе ролята на встъпление към същината на разказа. Това замисляне е прекъснато от хлопащата дъска на каруцата, която изкарва от търпение съдията. В това встъпление се описват обстоятелствата, сред които се води диалога между двамата герои. Действието е насред полето, сред локви и земя, тънеща във влага и дълбока кал; в далечината едва се виждат селца, реки, планини и гори. Разбира се и това, че е зима.

Вторият пиков момент у повествованието е моментът на вътрешната борба у Андрешко: когато мисли за Станой. Именно тук, чрез своя евентуална реплика, отнасяща се до бъдещ момент, присъства Станой: „Ти ми докара тая беля, Андрешко“. От „ще му каже Станоя“ разбираме, че евентуалната бъдеща реплика принадлежи на повествувателя,на разказвача, а не на Андрешко (разказът се води в трето лице единствено число, което го лишава от достоверност; това превръща ролята на повествователя в роля на неочевидец; ако разказът се водеше в първо лице единствено число, репликата на Станой би станала пълноценна част от вътрешната борба на Андрешко и би звучала по този начин: „ще ми каже Станой“). Пълноценна или непълноценна част от разсъждението на Андрешко, тази реплика води след себе си категоричния извод „Трябва да му се помогне на човека“, изключващ други възможности: „не може инак!“. Именно тук е кулминацията на разказваното; това е моментът, предопределящ по-сетнешното развитие на действието в разказа. След този вътрешен монолог на Андрешко се наблюдава промяна в обстоятелствата, сред които се намират: вече е тъмно и не се вижда нищо, освен кал. Впрочем, не би било грешка, ако разказът се разгледа като състоящ се от встъпление и две същински части, разделени именно от този момент, когато се споменава, че вече е тъмно. В този случай бихме определили като първа част на разказа казаното след абзаца, в който присъства „Мъртви и покрусени се тъмнееха пръснатите пейзажи…“, а като втора част – казаното след „Беше тъмно и по земята не личеше нищо освен кал…“.

При наблюдение на прекъсванията на диалога, в разказа се откроява и един не толкова значителен момент от гледна точка на развитието на действието, колкото от гледище на разкриване на вътрешните мисли на персонажите. Става дума за две последователни неизречени, но помислени реплики на Андрешко и съдията. Тук диалогът фактически също прекъсва, но сякаш продължава в мислите им. Дебелият чиновник с тлъсто лице се възмущава с думите „Ама лапацало, а!“, а Андрешко, с нотка самодоволство, може би, си помисля: „попаднал си в ръце, приятелю“. Мисълта на Андрешко е важна от композиционна

гледна точка, тъй като загатва у читателя набор от възможности, отнасящи се до развоя на действието.

Третият пиков момент от повествованието на разказа е плавното превръщане на диалога между Андрешко и чиновника в монолог, в зов за помощ. Тук се откроява цяла номинативна верига от обръщения на чиновника към Андрешко.

От самото си начало разказът фокусира читателските очи в самия център на събитията: център, изоставен по-късно от главния персонаж Андрешко. Става дума за каруцата – превозно средство, функциониращо в концепцията на повествованието като движещо се сюжетно място. Не е необходимо да се правят предварителни уговорки, за да бъде наречен главният герой оператор на превозно средство (в текста той е наречен „каруцар“). Съобразно казаното в последните две изречения, излиза че Андрешко има привилегията да управлява сюжетното място, тъй като именно той е каруцарят и именно каруцата е сюжетното място. В края на разказа Андрешко напуска сюжетното място, оставяйки каруцата и чиновникът в нея сами, насред студеното блато и тъмната нощ. Този акт е следствие от мъчителното съждение на Андрешко, отнасящо се до това да помогне на бедния Станой. За този развой се загатва два пъти: веднъж, когато пред очите на читателя се явява помисленото изречение „попаднал си в ръце, приятелю“ и втори път, когато Андрешко сменя посоката на каруцата (непосредствено след решението да помогне на Станой). Прави впечатление обстоятелството, че Андрешковата помислена закана „попаднал си в ръце, приятелю“ следва момента, в който става ясен поводът на посещението на съдия-изпълнителя и – което е по-важно – предхожда момента, в който става ясно името на онзи, когото чиновникът ще издебне „довечера“. Това обстоятелство разкрива реалната причина за развоя на събитията в разказа. Андрешко изоставя чиновника в каруцата насред блатото колкото заради това да отърве Станойчо от неблагополучната ситуация (най-общо казано) „цяла година“ да „опъва уши от глад…“, толкова и заради това да бъде предотвратена законно-обезпечена несправедливост. За несправедливостта на евентуалния случай у Андрешковото съзнание говори въпросът „Кому ше изгорите душицата?“, от чийто отговор се разбира, че това ще бъде Станойчо. Въпросът освен, че пита, носи и информация. В този въпрос се съдържа информацията за гледната точка на Андрешко, спрямо делата на съдия-изпълнителя. Присъствието на Станой е емоционално усилващ механизъм за предприемането на действия у Андрешко. Едва след като разбира за името на Станой и едва след като стига до извода, че „трябва да му се помогне“, Андрешко дръпва юздите и сменя посоката на каруцата. Едва ли би било смела интерпретация твърдението, че Андрешко придвижва сюжетното място по такъв начин, какъвто удовлетворява ценностната му система и светоглед. В края на разказа Андрешко изоставя сюжетното място, оставяйки зад гърба си разридал се „като дете“ чиновник.

Да обобщим. Важни моменти в повествуванието са моментите, в които диалозите спират. Това са общо четири момента. Текстът изобличава чиновниците, администрацията и поощрява онзи тип поведение, който застава на страната на справедливостта. Човешката справедливост, не административната. Конкретната, а не общата. В тоя разказ се осветява гнилата ябълка на народопсихологията ни. (Същата гнила ябълка се осветява и от много други литературни творби от български автори.) Вкусът ѝ ни подсказва, че България ще бъде последното място на планетата, в което би могло да се установи добре подредено общество. Естествено, терминът „добре подредено общество“ включва в себе си и администрацията на това общество. Толкова.

В брой 17 от месец септември 1864 година във вестник „Българска пчела“ е отпечатано обявление за повестта „Изгубена Станка“, като е направена кратка характеристика на творбата и е предадено и съдържанието ѝ. Под текста стои „Д. Блъсков, Браила 12 септ.,1864“. В брой 20 от същия вестник отново има съобщение за излизането на повестта „Изгубена Станка“, под което е подписът на „Р.И.Блъсков и син“.

Първите няколко издания на повестта:

Издание от 1865 г. В Болград (Бесарабия, днешна Украйна). Това издание се разпространява главно в Румъния и Бесарабия. На много места самият Блъсков споменава, че повестта е излязла за първи път през 1866 година. Предполага се, че книгата е отпечатана през 1865 година, а получена от автора на следващата година. На външната и вътрешната корица на първото издание е записана годината 1865. Това издание има обширен предговор, написан вероятно от Р. Ил. Блъсков. Подзаглавието на изданието от тази година е „Истинско събитие из Руско-турската война“. В следващите редакции на повестта подзаглавието търпи промяна: „Повест съвременна“ и „Разказ из българските теглила по Кримската война“.

Издание от 1867 г. Във второто издание на повестта предговорът е съкратен (присъства само заключителната му част).

Издания от 1882, 1885 и 1897 г.

Издание от 1909 г. Изданието от тази година съдържа последните поправки на своя автор.

Издание от 1917 г. Изданието от тази година е първото, направено след смъртта на автора. Направено е от щаба на Армията.

Издание от 1928 г. Второ следсмъртно издание, направено от Министерството на просветата. Повестта е издадена по второто ѝ издание.

Издание от 1929 г. Издание на х. Ст. Петков.

Издание от 1937 г. Издание на Г. Константинов

Издание от 1938 г. Издание под редакцията на Петър Горянски. В София.

Издание от 1939 г. Издание под редакцията на Ив. Хаджов.

_____________________

Източници:

  • „Енциклопедия на българската възрожденска литература“, Велико Търново, 1997
  • „Ил. Р. Блъсков, Избрани произведения, том I“, Иван Богданов“, София, 1940
  • „Илия Р. Блъсков“, Борис Йоцов

„Ако искаш си пийни, но ума си не губи!“

„На пияния морето му е до колене“

„Което на трезвия му е на ума, на пияния му е на езика“

„Не виното напива човека, а времето“

„В чужда шейна не сядай“

„Чаят не е водка, много няма да изпиеш!“

„С половин кофа мож ли се напи?“

„Кокошката и тя пие“

„И да пиеш, ще умреш, и да не пиеш пак ще мреш“

„Налей, налей, другарю, и да вдигнем чаши!…“.

„Февруари на число девето, пих им от виното проклето“

 

Източник на пословиците:  „За ползата от алкохолизма“, Михаил Булгаков

 

Откъс от статията на Васил Друмев „Обществото и неговото възпитателно значение“, публикувана в списание „Духовен прочит“ през 1881 г. (VI, VII):

„И влиза младият човек в живота с пълна вяра в доброто, с твърда решимост да се труди честно за себе си и за себеподобните си, със силно желание да изтрие сълзите на страдащите, да направи честити злочестите и с пълна готовност да жертва себе си, живота си за всичко, което е честно, полезно и свято. Младият човек вярва напълно, че всичко това се постига лесно. В него всичко е младо и пъргаво. Младата му кръв кипи и му дава пълна самонадеяност, младите му способности, умствени и нравствени, развити, усилени и подкрепяни от могъществото на придобитите в училището знания, жадуват за честна и полезна дейност, младото му сърце тупти от любов към доброто, към обществото, към народа; опитът не се е докоснал още до него със студената си ръка и той не се плаши от каквито и да било несполуки. Варата в доброто и честното го съпровожда навсякъде и го въодушевява във всичко. Велика и свята е минутата, когато младият човек встъпва в обществения живот, става вече деен член на обществото. Може ли което и да е общество да не посрещне тази млада сила с отворени ръце? Възможно ли е да се помисли, че обществото не ще отговори на тази млада любов и преданост, на тези млади и мощни сили с любов и доверие и не ще покаже пълна готовност да поддържа тази чудна енергия, тази свята преданост към честното и полезното, тези хубави стремежи? Трудно е да се помисли и да се повярва в това.

Обаче практиката ни показва съвършено противното. Ние наистина с любов и доверие посрещаме младите сили, радваме им се и сме уверени, че тези сили ще бъдат полезни за обществото и за народа, че те с по-голям успех ще съдействат за изкореняване на злото, което съществува у нас, за нравственото и материалното ни усъвършенстване. Но минават години и злото съществува между нас, а младите деятели, на които сме възлагали толкова хубави надежди, като че ли отслабват, променят се и стават обикновени хорица, без особени идеали, без особени високи стремежи и като се вгледаме в техните действия, желания и наклонности по-внимателно, ще видим, че безкористната любов и преданост към доброто и честното, високите и честни стремежи са отстъпили място на частния дребен интерес, на честолюбието, егоизмът и на различни недостойни домогвания; ще видим, че енергията и жаждата за честна дейност са се сменили с безделие и със жажда за леснота, самонадеяността – с малодушие, безкористието – с користолюбие.

Печален е този преврат, но виновни за него сме самите ние, самото общество. Животът е непознат на младия човек или не му е познат такъв, какъвто е той в действителност. Младият човек започва своята частна или обществена самостоятелна дейност под влиянието на онези хубави идеали и стремежи, за които говорихме по-горе, като вярва напълно, че във всичките свои хубави и честни стремежи той ще намери поддръжка и съдействие в обществото, че навсякъде ще срещне той онези откровеност, честност, добросъвестност, от които се въодушевява сам. Но опитът скоро го разуверява. Твърде скоро той започва да вижда, че там, където е предполагал честност, излиза безчестие, където е предполагал откровеност, излиза лицемерие; той вижда, че богатството, чиновете, ласкателствата и подмазванията се ценят повече, отколкото честния труд и откровеното отношение към делото, както и точното и строгото изпълнение на адълженията, вижда още, че твърде често неправдата тържествува, а правдата е тъпкана и унижавана. С една дума, той вижда, че преди, в семейството и в училището, той се е учил и се е научил съвършено различно да гледа на хората и на техните стремежи и домогвания, а сега действителността му предлага нещо друго, че неговите идеали си остават неосъществими. И младият човек започва да се колебае. Трудно му е да се откаже от идеалите си и на първо време той се бори за тях, въодушевяван от надеждата, че ще успее да ги осъществи, но несполуките, примерите на другите хора, присмиванията и горчивите обиди скоро го обезсърчават и обезсилват, а борбата за насъщния хляб, която, както знаем от опит, е тежка, упорита, го омаломощава до такава степен, че накрая той маха с ръка и на идеали и на високи и честни стремежи и на патриотизъм, и става благоразумен, т. е. Такъв, какъвто е болшинството, каквито сме може би всички.

Всичко това може да се случи, както наистина се случва, и тогава, когато младият човек и в къщи и в училището е получил много добро възпитание и твърде правилно и сериозно образование, защото животът и борбата в него са такива въобще, че пречупват и железни характери, както виждаме от твърде много примери в историята. Колко по-лесно може да се случи това, когато и възпитанието и образованието на младият човек са неправилни, непълни, както въобще е сега у нас.

И главна, ако не единствена, причина за това печално нещо сме ние самите, обществото. Обществото има твърде голямо възпитателно значение за младите хора, които вече влизат в живота, стават негови (на обществото) членове. Възпитанието, колкото то и да е правилно, пълно, усъвършенствано, не може по никакъв начин да се счита за завършено в родителския дом и в училището; то се продължава и трябва непременно да продължава и в живота. А в живота възпитатели на младия човек сме всички ние, които съставляваме обществото. Поговорката „между каквито живееш, на тях ще заприличаш“ има в това отношение пълно приложение и оправдание.

От всичко това ясно виждаме до колко е голямо възпитателното значение на обществото за младите хора и какви високи задължения налага това значение върху всеки един от нас.

Не е достатъчно само да се стараем да посеем в меките и възприемчиви детски души зърната на добро възпитание, не е достатъчно само да се трудим за подобрението на училищата, за снабдяването им с добри програми, инструкции и добри учители, не е достатъчно да изобличаваме слабостите и недостатъците в младото поколение, да го мъмрим и хулим за тези слабости и да му даваме най-добрите, най-практичните съвети, а трябва и самите ние да сме такива, каквито желаем да бъдат нашите младежи, трябва самите ние да имаме всички качества на един добър гражданин, на честен, трудолюбив, състрадателен, благочестив, патриот и образован човек, каквито искаме да видим синовете си и въобще бъдещите членове на обществото и народа си.“

Някои възгледи на Васил Друмев

Предлагам ви извадки от няколко текста на Васил Друмев.

· · ·

„Нравствеността е основа, най-якият корен на народния живот, на народната доброчестин. Падне ли един народ нравствено, той вече е в голяма опасност и откъм самото си съществуване.“ (Из „Животописание, значение на животописите“, публикуван за първи път в „Периодично списание“; текстът излиза в отделни части през 1870, 1871 и 1872 г.)

· · ·

„… днес времената са такива, щото колкото отиваме напред, толкова повече енергия и познания се иска от един народ, за да не остане той назад и да не заглъхне.“ (Из „Животописание, значение на животописите“)

· · ·

„Нам предстои още много да се бориме с невежеството у самите нас, както и с много други препятствия. В тая нравствена борба ние имаме нужда от примери на самоотвержение, твърда воля, енергия и т. под., защото само владеящиц с подобни свойства, ние можеме да имаме пълна надежда, че ще излезем победители и от тая борба; трябва ни насърчаване, защото препятствията са тъй силни и тъй много, щото нашите собствени усилия често се осуетяват.“ (Из „Животописание, значение на животописите“)

· · ·

„Миналото е коренът на настоящето и бъдещето. Който иска да добие добро и свястно настояще и бъдеще, той трябва основно да изучава миналото си. В миналото си ние ще намерим причините и условията на много наши сегашни народни особености, с които се отличаваме от другите народи. Всестранното развитие на един народ само тогава може да бъде правилно и успешно, когато бива съобразно с неговите особености, с неговът характер.“ (Из „Животописание, значение на животописите“)

· · ·

„Онзи, който си знае добре миналото, той знае какво е бил и какво може да бъде занапред. А това е много важно, особено за доброчестината на един народ.“ (Из „Животописание, значение на животописите“)

· · ·

„Величието на духа се познава, казвам, в несгодностите и в страданията, разбира се, у нас породени от невежеството.“ (Из „Животописание, значение на животописите“)

· · ·

„Образованието на сърцето и характерът следователно не зависи от нашата разумна и свободна воля: то става единствено под влиянието на външни причини, под влиянието на природата, средата (кръгът), в която се намира човек, и преимуществено под влиянието на родителите.“ (Из „За отхраната“)

· · ·

„По много неблагоприятни исторически и други обстоятелства, образувал се е характер някак си лошев в една значителна част от нас. Ний сме станали някак жестокосърдни, завистливи, злопаметни, егоисти: готови по-скоро да накажем, отколкото да простим; готови да прибегнем към най-черни лъжи и клевети, само и само да си отмъстим; готови сме за инатът си да развалим, най-светата и полезна работа.“ (Из „За отхраната“)

· · ·

„Обществото има много нужди, и сека нужда си има сферата. Следователно, задатъкът на отхраната е – да приготвим членовете на обществото тъй, щото секи един, действуящиц в своята сфера, да бъде полезен.“ (Из „За отхраната“)

· · ·

„Има неща, които са и треба да са общи за сичките человеци, които треба да ги има и френецът, немецът, и българинът, и англичанинът, и всички въобще.“ (Из „За отхраната“)

· · ·

„…нравствено свободният човек никога не се подчинява на страстите си или на страстите на другиго, никога не си позволява да върши нещо под какво да е друго влияние, освен под влиянието на разумността, честността, благородството.“ (Из „За отхраната“)

· · ·

„Училището знае и тряба да знае целта, към която е длъжен човек да се стреми в животът си.“ (Из „За отхраната“)

· · ·

„…тряба да знаеме и кое е добро и полезно в животът, тряба да знаеме и кое е добро и полезно за едно общество, за един народ, за цялото человечество. (…) тряба да сме познати при това и със стремленията и идеалите на това человечество.“ (Из „За отхраната“)

· · ·

„Простота и ясност се иска въобще при изложението на секи един предмет(…)“ (Из „За отхраната“)

· · ·

„Въобще человеческият живот се дели на две главни половини. В първата половина человек се готви за оная воля, която му предстои в животът, т.е. Готви се за деятелност – а във втората половина, – той вече действа като същество самостоятелно, което определя своите действия и постъпки по свои собствени убеждения, по своя собствена воля и съвест.“ (Из „За отхраната“)

· · ·

„Но дали човек бива съвършено свободен от какво да е възпитивающе влияние във втората половина на животът си? Не. Таквоз влияние произвежда на него обществото, между което той живее, неговата собствена опитност, превратностите на съдбата му и мн. др. За това се случава човек, в зрелият си възраст вече, да си изменява характерът, наклонностите и проч.“ (Из „За отхраната“)

· · ·

„Тряба да знаеме, че справедливо е казано, как навикът е втора природа. Онова, което се придобива от навик, никога или поне доста трудно се изкоренява. Придобитото от навик много по-яко устоява против всичко, от колкото онова, което се придобива по разумност и съзнание. В тежките и неблагоприятни минути в животът человек често остава глух към гласът на разумът и даже на съвестта, но рядко изменява на навикът си. Навикът е сила почти всемогуща.“ (Из „За отхраната“)

· · ·

„Колко и да не ще човек да каже нещо лошо за нашите училища, но не може да не изповяда, че те са далеч не само от целта си, ами и от онзи път, който води към тази цел. Нашите деца постъпват в училищата 7 или 8-годишни. Как есело и привлекателно се показва училището за едно дете, можеме да заключиме от това, че децата скоро намразяват училището и предпочитат по-добре да остават в къщи и да вършат някоя къщна работа, от колкото да идат в училище.“ (Из „Сказки за възпитанието“)

· · ·

„20-23-25-годишният млад човек на сичко гледа със самонадеяност, на сичко гледа с добро око, защото опитът още не го е поохладил и в него има горяща кръв, че всичко в светът става лесно и добро, стига само човек да ще. Ето какъв поглед има на святът младият човек, като излезе от училището и стъпва в животът. Ще рече, че той още не е познат с животът, в който встъпва; а като е тъй, то този живот ще е за него нвоа школа, ново училище. И наистина, до сега в родителският дом и в училището той се е готвил само за да може в тази по-горна школа, която се казва животът, да следва добре и с достойнство. (…) Сега, пита се, трябват ли тука учители или ръководители за човека? Трябва; но тези учители или ръководители са длъжни не толкоз да поучават, съветват, колкото да дават добър пример. И тези учители сме ний сички, цялото общество.“ (Из „Сказки за възпитанието“)

· · ·

Ще рече, господа, че не стига само да се стараеме да посеем в мяките и възприемчиви детски души зърната на добрата отхрана, не стига да се стараеме за подобрението на училищата си, ами трябва и сами ний да бъдем таквиз, каквито искаме да бъде нашето потомство, трябва сами ний да имаме сичките качества на един добър гражданин и човек, какъвто желаеме да видиме и синът си, децата си(…)“ (Из „Сказки за възпитанието“)

· · ·

„Влиянието над умът, над сърцето и над съвестта е най-силното и щом един човек успее да спечели таквоз едно влияние над други – то тоз човек може на много добри или зли работи да склони онези, над които господства с влиянието си.“ (Из „Сказки за възпитанието“)

· · ·

„В дейността, която изисква от нас обществото или отечеството, твърде често можем да дойдем в противоречие със своите собствени интереси и наклонности.“ (Из статията „Семейството“, публикувана за първи път в сп. „Духовен прочит“ през 1881 г.)

· · ·

„Патриотизмът не е патриотизъм, ако той не се корени дълбоко в сърцето на човека. Истински патриотизъм е само този, който произлиза от дълбока любов към народ и отечество.“ (Из „Семейството“)

· · ·

„…най-голямото, най-ужасното престъпление на света е отказването от своя народ, предателството и продаването на народните интереси, тъй като такова престъпление е насочено против най-свещените човешки задължения, то е противоестествено.“ (Из „Семейството“)

· · ·

„Семейството е основа на народ, отечество и държава и от семейството зависи отечеството и държавата да бъдат велики, могъщи и честити. Народът се състои от членове, а тези членове се раждат и отхранват в семействата. Много семейства, обединени в едно цяло, образуват общото, голямото семейство – отечеството. Каквито са семействата на един народ, такъв ще бъде и народът, който е съставен от тези семейства.“ (Из „Семейството“)

· · ·

„Въобще, там където възпитанието на младите поколения се е отстранявало от семейството, личният и общественият живот са почнали да упадат, характерите да стават дребнави, патриотизмът да отслабва. Това се вижда и в старите времена, виждаме го и сега и в нас самите.“ (Из „Семейството“)

· · ·

„…народните деятели трябва да се отличават винаги с висока, чиста нравственост.“ (Из „Семейството“)

· · ·

„Каквото е възпитанието на човека, такъв му е и характерът, такива са и делата му, такъв му е и целият живот.

Каквото възпитание се даде на членовете на един народ, такава ще бъде и съдбата на този народ.“ (Из „Обществото и неговото възпитателно значение“ – статия, публикувана за първи път в сп. „Духовен прочит“ през 1881 г.)

· · ·

„Възпитателното значение на училището е твърде голямо, но не по-малко е възпитателното значение и на обществото, и че едното без другото не може по никакъв начин да постигне целта си.“ (Из „Обществото и неговото възпитателно значение“)

· · ·

„Младата душа естествено има в себе си всички задатъци за нравствено съвършенство.“ (Из „Обществото и неговото възпитателно значение“)

· · ·

„Влиянието на всички членове на обществото не е и не може да бъде еднакво върху младото поколение. Затова точното изпълнение на задълженията, за които става дума, се изисква най-вече от тези, които са по-развити или тъй наречените образовани, от интелигенцията, а особено от органите, чрез които се проявява общественият живот. Тези органи са: литературата и журналистиката, правителството и държавните мъже и служителите на църквата или духовенството.“ (Из „Обществото и неговото възпитателно значение“)

· · ·

„Интелигенцията е сумата на умствените и нравствените сили на обществото и народа. Тя е мярката на общественото развитие и съзнание, от нея преимуществено се съставят органите, чрез които, както казахме, се проявява общественият живот и тя дава направление на този живот.“ (Из „Обществото и неговото възпитателно значение“)

· · ·

„Вестниците трябва да служат на истинските обществени и народни интереси, а не на интересите и страстите на своите издатели и списвачи и на техните партии и патрони.“ (Из „Обществото и неговото възпитателно значение“)

· · ·

„Литературата е съкровищницата, в която умствените сили на обществото и на народа внасят своите богатства. Поради това тя е твърде могъща възпитателна сила и за млади и за стари. Литературата може да очисти народните стремежи и идеали от всичко вредно, в което не напълно трезвото и ясно народно съзнание ги е облякло и да приготви сполучливото осъществяване на тези стремежи и идеали.“ (Из „Обществото и неговото възпитателно значение“)

· · ·

„Както начело на правителството трябва винаги да блести висока нравственост, така също нравствено чисти трябва да бъдат и държавните мъже и въобще чиновниците. Нравствено нечисти хора не трябва никога да заемат служби, било правителствени или граждански, защото такива хора, като минат на служба, съдействат за разваляне на нравствеността в обществото.“ (Из „Обществото и неговото възпитателно значение“)

Michel de Montaigne – „Essais“. Подбрани мисли

/четвърта част/

Римската цифра посочва книгата на „Есета“ („Опити“), а арабските – главата в съответната книга. Преводът е на Тодор Чакъров.

Необходимо е да се грижим за нещо и да се занимаваме с нещо само дотолкова, доколкото да поддържаме бодрото си настроение и да се предпазим от неприятностите, до които довежда другата крайност – отпуснатото и сънливо безделие.“ (I, 39)

Слава и покой не могат да живеят под един и същ покрив.“ (I, 39)

Суетно желание е да се мъчиш да извлечеш слава от годините си на бездействие и усамотение.“ (I, 39)

В уединение можеш да се объркаш също така, както и в общуване със света.“ (I, 39)

…но никой писател досега не е посял повече зърна в книгите си или поне не е сял по-гъсто от мене.“ (I, 40)

По дяволите красноречието, което буди у нас ревност към самото него, а не към същността на нещата!“ (I, 40)

Ненавиждам смъртно всичко, което намирисва на ласкателство…“ (I, 40)

От всички човешки безразсъдства най-обикновеното и най-разпространеното е стремежът към име и слава“ (I, 41)

Ние жертваме благата и живота си, когато от тях имат нужда нашите приятели, но да бъде отстъпена честта, да бъде подарена славата другиму – това никога не се е случвало.“ (I, 41)

…степените в в душевното устройство на хората са толкова, колкото са стъпките от земята до небето, т.е. безброй.“ (I, 42)

За човека трябва да се съди по него самия, а не по гиздилата му.“ (I, 42)

Царят е човек като всички. И ако той е лош по рождение, дори властта над целия свят не ще го направи по-добър.“ (I, 42)

И наистина не е леко да управляваш другите, когато не си способен себе си да управляваш.“ (I, 42)

И общуването с жени не възбужда този, който се е наслаждавал до пресита. На когото не се е случвало да изпита жажда, той не знае какво голямо удоволствие е да утолиш жаждата си.“ (I, 42)

Всички истински блага, на които се наслаждават държавните мъже, са еднакви с благата на хората със средно положение (…)“ (I, 42)

Разумът ни заповядва да вървим винаги по един и същи път, но не винаги с еднаква бързина; и макар че мъдрият човек не трябва да позволява на страстите да го отклоняват от правия път, той може, без да изпадне в противоречие със своя дълг, да им позволи ту да ускорят, ту да забавят крачките му – да не го заковават като колос на едно и също място, неподвижен и безстрастен.“ (I, 44)

Това не е фехтовка, в която броят на ударите решава победата; докато врагът се държи на краката си, трябва да му се нанасят все по-силни и по-силни удари; победата не е победа, ако не сложи край на бойното действие.“ (I, 47)

Но в същност изглежда, че нашите замисли и разсъждения също така зависят от съдбата и тя придава даже на мисълта ни своята неяснота и несигурност. “ (I, 48)

Трябва да се стремим да подчиним на нашата власт колкото е възможно повече това, което зависи от случайността.“ (I, 48)

Аз бих извинил с готовност нашия народ, че за своето усъвършенстване той не се ползва от други образци и правила, освен от своите. Защото не само на простолюдието, но и на всеки човек почти е свойствена тази слабост да определя желанията и възгледите си в зависимост от условията, при които живее от самото си рождение.“ (I, 49)

…душите колкото са по-слаби, по-малко възможност имат да постъпват много добре или много зле.“ (I, 49)

Разсъждението е инструмент за всяка дейност и се употребява за всичко.“ (I, 50)

Понякога разсъждавам за нещо важно и сложно; тук обаче не мога да намеря нищо свое; пътят е дотолкова утъпкан, че не остава нищо друго, освен да вървя по следите на другите. В такъв случай ролята на разсъждението ми се състои в това да избера оня път, който изглежда най-добър, и да докажа, че от хилядите други този е най-предпочитаният.“ (I, 50)

Всяко наше действие разкрива нашата същност.“ (I, 50)

Измежду душевните качества на човека има и лоши; който не ги види, той не може да изучи душата изцяло. И става така, че човешката душа може да се изучи по-добре, когато тя върви с обикновени крачки.“ (I, 50)

Може би сами по себе си нещата имат своя тежест, свои измерения, свои качества; но вътре в нас ние ги прекрояваме според нащата мярка. Смъртта е ужасна за Цицерон, а желана за Катон, безразлична за Сократ.“ (I, 50)

Нашето щастие или нещастие зависи само от нас.“ (I, 50)

Съдбата не може да направи нищо за нашите нрави; обратното – те я повличат след себе си и ѝ придават свои облик.“ (I, 50)

…една дреболия, едно какво да е занимание на човека показва, както и всяко друго нещо, какъв е той.“ (I, 50)

Аз съвсем не мисля, че злонамереността у нас е така много, както суетността, нито пък, че злобата е повече от глупостта; ние не сме толкова зли, колкото безразсъдни; не сме толкова мерзки, колкото нищожни.“ (I, 50)

Защото онова, което човек ненавижда, той го взема на сърцето си.“ (I, 50)

Ако ние, макар и от време на време, се забавлявахме да се вглеждаме в себе си и ако времето, което губим за наблюдение на другите и за запознаване с неща извън нас, използвахме за изучаване на самите себе си, лесно щяхме да разберем от какъв слаб материал сме изградени и колко сме настабилни.“ (I, 53)

С каквото и да се запознаем, на каквото и да се радваме, ние винаги чувстваме, че то не ни удовлетворява и винаги ламтим към бедещето и непознатото, тъй като настоящето не може да ни насити, а затова, че ние не умеем да се възползваме разумно от него.“ (I, 53)

Прекаленият хлад и прекалената жар еднакво варят и пекат. Аристотел казва, че кюлчетата калай се топят и разливат от студа и суровата зима така, както от силната топлина. Желанието и насищането ни карат да страдаме и когато не сме постигнали наслаждението, и когато сме прехвърлили неговата мярка. Глупостта и мъдростта се пресрещат в едно и също чувство и отношение към несгодите, които постигат човека. “ (I, 54)

Детството и старческата възраст си приличат по слабостта на ума; алчността и разточителството – по стремежа към печелене и трупане на състояния.“ (I, 54)

С основание може да се каже, че има два вида невежество – едно, произтичащо от неграмотността, което предшества науката, и друго – многознайно, което върви подир науката; второто се поражда и създава от науката така, както първото се руши от нея.“ (I, 54)

Ако тези „Опити“ заслужават все пак да се говори за тях, може да се случи, както ми се струва, така, че те да не се харесат нито на обикновените и простите, нито на изключителните и превъзходните умове; едните няма да ги разберат, другите – не ще се задоволят с тях; те ще трябва да намерят мястото си между едните и другите.“ (I, 54)

И поведението на един човек, който смесва благочестието с нечестния живот, е достойно, струва ми се, за осъждане повече от поведението на човек, който си е по начало порочен и остава винаги верен на себе си.“ (I, 56)

Коя е тази чудовищна съвест, която може да бъде спокойна, след като е дала приют под един и същ покрив, в едно съгласувано и мирно съжителство както на престъпника, така и на съдията?“ (I, 56)

Каква досадна болест да се смяташ за толкова мъдър, че да не допуснеш някой друг да мисли малко по-различно от тебе!“ (I, 56)

Аз предлагам човешките мисли, в това число и моите, да се разбират просто като човешки, обособено, а не като установени и подредени по заповед на небето и поради това – мисли, които не подлежат на съмнение и не търпят възражения.“ (I, 56)

Да умреш от старост, това е рядка, изключителна и необичайна смърт; много по-неестествена от другите видове смърт (…)“ (I, 57)

„Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага, с които небесата даряват хората. С нея не могат да се сравнят нито съкровищата, които крие земята, нито тези, които таи морето. За свободата, както и за честта, може и трябва да се жертва животът и обратно, лишаването от свобода е най-голямото зло, което може да сполети човека. Казвам ти го, Санчо, защото ти видя пиршествата и изобилието, на които се радвахме в замъка, който преди малко напуснахме. Е добре, сред онези вкусни ястия и ледени напитки на мене ми се струваше, че се измъчвам от глад, защото не им се наслаждавах свободно, както бих им се наслаждавал, ако те бяха мои. Задълженията да се отплатиш за направените ти благoдеяния и милости са вериги, които пречат на духа да бъде свободен.“

Из „Знаменитият идалго Дон Кихот де Ла Манча“, Мигел де Сервантес („EL INGENIOSO HIDALGO DON QUIJOTE DE LA MANCHA“, Miguel de Cervantes Saavedra)