Архив

Философски

 

Хубаво е сегиз-тогиз да се вглеждаме във философията на нещата. Да вземем образованието.

В тази публикация съм прикрепил три изображения, отнасящи се до образованието и след това. ;)

Те са добър повод за размисъл.

10523358_985105274845369_5725424078502879513_n

10478546_458827687642427_6588586915201124438_n

12347937_454642538060942_5746712643245906455_n

А ето и нещо, което се появи впоследствие и не бях планирал да включвам в тази публикация. Това са думи на Рей Бредбъри:

„Когато бях на 19 години не можах да постъпя в колеж, понеже бях от бедно семейство. Нямахме пари, затова ходех в библиотеката. Три дни в седмицата четях книги. На 27 години вместо университет, бях завършил библиотеката.“ 

Advertisements

Животът си върви, проблемите не спират.

Непрекъснатото отлагане не е просто проблем или бреме.

Т о   е   к а т а с т р о ф а !

Трябва всеки човек да търси начини да помага на обществото. Като казвам „помага“, нямам предвид, че обществото буквално се нуждае от помощ, а че човекът – за да бъде той пълноценно чувстващ се – е нужно да намери възможност за включване в обществената система.

Не мога да се съглася, че „човек трябва, за разлика от стадното животно, да живее самотно – сред природата – сред животните, растенията и в контакт с тях“, както смята  Андрей Тарковски – един от най-значимите световни филмови режисьори и сценаристи, както и един от първите независими творци в съветското кино.

Мога да се съглася с определения за човека като „мислеща вещ” (виждането е на основоположника на съвременната философия – Рене Декарт), „обществено животно” и „политизирано животно”, „zoon politikon” (определения, дадени от бащата на науката – Аристотел), „ историческо животно” (определението принадлежи на един от големите мислители на немската идеалистическа философия – Георг Хегел). Авторът на последното определение – Хегел – е автор и на следния извод: „Човекът не е нищо друго, освен поредицата негови постъпки.

Пред всеки един от нас стоят два пътя (начина) за подкрепа на обществото. Рано или късно поемаме по единия от тях. Първият път – това е прекият път (или прекият начин). По този път вървят повечето хора. Това са помощи, подкрепи на дребно, битките на деня – изобщо: конкретни действия, водещи до видими резултати в близък времеви план. Повечето хора почти не осъзнават тези конкретни действия като вид подкрепа за обществото. Такива са: да отидеш да гласуваш; да си пуснеш телевизора, да прочетеш или чуеш нещо, свързано с обществения живот; да го изкоментираш, интерпретираш, анализираш и т.н. Това са все действия, спояващи обществената сплав. Нищо особено, нищо сложно няма тук.

Вторият път е косвеният, заобикалящият настоящето начин. Тук методите за положително въздействие върху обществото са ограничени откъм брой. Това ограничение не е притеснително, защото от друга гледна точка съществуват неограничени, т.е. потенциално безкрайни откъм време ефекти. Представете си, че хвърляте гюле насред вселената. То ще лети в безкрайната шир дълго време след като вас няма да ви има. Тази хипотетична постановка може и да ви изглежда странна, абсурдна. Но ако се замислите – не е ли същото, когато един автор издаде своя роман, своя философска концепция,  свое стихотворение, направи филм или песен, построи паметник или някаква друга забележителна архитектура (и т.н.) – не е ли същото, щом делото му, произведението му, онова, което е сътворил със собствения си дух остава дълго време след него, след неговата смърт.


 

 

Толерантността се превърна в основна тема на нашето общество. Вече никой не може да сподели какво наистина мисли и чувства, защото ако не мисли и не чувства като ближния си, веднага бива заклеймен в липса на толерантност и омраза.

Хората са различни. Всеки човек има своите граници. Физически – кожа, имунна система. Психически. Морални. Нашите граници са причина да бъдем такива, каквито сме. Да бъдем други, означава да спрем да бъдем себе си. Да започнем да приемаме всичко, означава да спрем да приемаме себе си. Да се променим, да изчезнем в този си вид.

Когато тялото срещне чужд белтък, в него се развива имунна реакция, която разгражда белтъка, за да запазва живота на собственото тяло. Ако имунната реакция е неуспешна, тялото умира.

Същото се случва и на психологическо ниво. Ако човек приеме чужди, несвойствени за него идеи, неговата психика умира. Превръща се в нещо друго.

Ето защо аз не съм привърженичка на толерантността. Всеки човек има право на съществуване, всяка идея има право на съществуване, ако не вреди на другите. Но това не значи, че всички трябва да харесват тази идея, нито да я приемат в живота си. Достатъчно е да я оставят да съществува – някъде другаде. Повече от това никой няма право да изисква.

Автор: Maya Zhivkova

По-долу съм наредил шест фрагмента от философските текстове на Александър Херцен от „Дилетантизмът в науката“:

-1-

Сега философията не може да бъде възприета от масите. Философията като наука предполага известна степен на развитие на самомисленето, без което не можеш да се издигнеш в нейната сфера. На масите изобщо са недостъпни безтелесните умозрения; те възприемат онова, което има плът.

-2-

На запазващите личните си убеждения е скъпа не истината, а онова, което те наричат истина.

-3-

Егоизмът ненавижда всеобщото, той откъсва човека от човечеството, поставя го в изключително положение; за него е чуждо всичко, освен собствената личност. Той навсякъде носи със себе си своята злокачествена атмосфера, през която светъл лъч не може да проникне, без да се деформира.

-4-

Уважението към истината е началото на премъдростта.

-5-

Извънредната всеобхватност на философията ѝ придава вид на достъпност отвън. Колкото по-всеобхватна е мисълта и колкото повече се придържа тя към всеобщността, толкова по-лесна е тя за повърхностно разбиране, защото подробностите на съдържанието не са развити в нея и не могат да бъдат подозирани.

-6-

Има въпроси, които вече никой не засяга не защото са били решени, а защото са омръзнали; без да са се уговорили, се съгласяват да ги смятат за непонятни, минали, непредставляващи интерес и не споменават за тях.

 – – – – – – – – – – – – – –

Други мисли на Херцен можете да прочетете в Уикицитат тук:  bg.wikiquote.org/wiki/Александър_Херцен

Превод от немски: Пламен Градинаров

 

~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~

                  Коренът на всички злини: че робският морал на примирението, свенливостта, самопожертвованието и абсолютното послушание е победил – по този начин господстващите натури са обречени на 1) присмех, 2) угризения на съвестта, – творческите натури се чувстват като бунтовници срещу Бога, те са несигурни и потиснати от вечните ценности.

                  Варварите показаха, че не са способни да се придържат към определена мяра: те се страхуваха от страстите и природните нагони, затова ги опорочиха: – същото се отнася за господстващите цезари и съсловия. От друга страна, възникна подозрението, че всяка умереност е признак на слабост, старост или умора (- дори Ларошфуко подозираше, че „добродетелта“ е просто една хубава дума в устата на онези, на които порокът повече не носи удоволствие). Самата умереност се представяше като въпрос на твърдост, самопринуда, аскетизъм, като борба с дявола и т.н. Естественото предпочитане към естетически оразмерената природа, вкусът към красотата на мярата се пренебрегваше или отхвърляше, защото хората искаха един антиевдемонистичен морал.

                  Вярата в удоволствието от умереността досега липсваше – това удоволствие на ездача на огнен кон! – Посредствеността на слабите натури се смесва с умереността на силните!

                  In summa: най-добрите неща бяха опорочени, защото слабите или неумерените свине ги представиха в най-лоша светлина – и най-добрите хора останаха скрити – и дори не се познаха.

~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~

                  Порочните и разюзданите: тяхното развращаващо влияние върху ценността на въжделенията. Именно показното варварство на нравите е това, което особено в средновековието води до един истински „съюз на добродетелта“, – както и също толкова показното преувеличаване на това, което изгражда ценността на човека. Борческата цивилизация (обуздаването) се нуждае от всички видове железа и мъчения, за да може да издържи ужаса на хищническата природа.

                  Тук, макар и под лошо влияние, понятията се смесват съвсем естествено: това, което хората на властта и волята могат да изискат от себе си, задава също и мярата на това, което те могат да си позволят. Подобни натури са пълната противоположност на порочните и необузданите: макар че при определени обстоятелства те правят неща, които надхвърлят въображението на ограничения греховен и неумерен човек.

                  Тук понятието „равноценност на хората пред Бога“ страда извънредно много: забраняваме си -постъпки и настроения, които сами по себе си спадат към прерогативите на силните, – като че ли сами по себе си те са недостойни за човека. Необходимо е да се заклейми цялата тенденция [ която води до появата ] на силните хора, за да може защитните средства на най-слабите (дори и насочени срещу самите тях) да бъдат обявени за ценностна норма.

                  Смесването на понятията стига дотам, че дори и най-великите виртуози на живота (чиято красота е в рязък контраст с порочните и необузданите) са били заклеймявани с най-обидни имена. Дори и днес човек вярва, че трябва да подценява един Чезаре Борджиа; това е смехотворно. Църквата е проклела немските кайзери заради техните грехове: сякаш един монах или свещеник може да обсъжда въпроса какво трябва да изисква от себе си един Фридрих Велики. Дон Жуан бил пратен в ада: това е много наивно. Забелязали ли сте, че в рая няма нито един интересен човек?… Ако помислим малко по-последователно и задълбочено какво представлява „великият човек“, то едва ли ще подложим на съмнение [ основанията, поради които ] църквата праща всички велики хора в ада – тя се бори срещу всяко „величие на човека“.

~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~

                  Правата, които един човек си присвоява, се съотнасят със задълженията, които той си възлага, и задачите, за които той се чувства израсъл. Най-често срещаните хора нямат право на съществуване, но те са едно нещастие за по-висшите.

~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~

                  Изграждането на господарите и господстващите съсловия е причинило най-големите безчинства в историята! Без римските цезари и римското общество християнството нямаше да стигне до господство.

                  Когато ограничените хора биват обзети от съмнение дали съществуват висши хора, тогава опасността става голяма! И човек стига до откритието, че дори и ограничените, потиснатите, бедните духом имат добродетели и че всички хора са равни пред Бога: по-голяма глупост не е имало на земята! Именно висшите хора измерват себе си в края на краищата с мащаба на робските добродетели – и откриват, че са „горди“, откриват, че всички техни висши свойства са осъдителни.

                  По времето на Нерон и Каракала възниква парадоксът, че „низшият човек е много по-ценен от този, който стои отгоре“! Затова си проправя път образът на Бога, който е възможно най-далеч от образа на могъщите, – богът на кръста!

~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~

                  Аз разбрах следното: ако възникването на великите и редки хора зависеше от съгласието на мнозинството (при условие, че те знаят какви свойства са характерни за величието и за сметка на какво се развива всяко величие), – то никога нямаше да има значителни хора!

                  Ходът на нещата не зависи от съгласието на мнозинството: на земята се е прокраднало нещо удивително.

~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~

                  Къде трябва да се търсят по-силните натури. – Изнамирането и изграждането на самостоятелните видове е много по-голямо и по-страшно: те имат насреща си инстинктите на стадото, традицията на ценностите; техните средства за защита, техните предпазни инстинкти не са силни, нито пък достатъчно сигурни, – това че те процъфтяват до голяма степен се дължи на благоприятния случай ( – най-често те преуспяват в средата на най-низшите и обществено безполезни елементи; когато потърсим там личността, ние я намираме с много голяма сигурност, отколкото в средните класи).

                  Съсловната и класова борба, която се води в името на „равноправието“, – ако пострада с нещо, в такъв случай тази борба се насочва срещу самостоятелната личност. (В определен смисъл личността може да се запази и развие най-лесно в едно демократично общество: тогава, когато грубите защитни средства не са повече необходими и средните условия се характеризират с една определена привичка към реда, честността, справедливостта и доверието.)

                  Най-силните трябва да бъдат вързани най-здраво, поставени в окови и внимателно наблюдавани: това го иска инстинктът на стадото. За него остава режимът на самопреодоляване, на естетическо отстраняване или „задължението“ за принудителен труд, благодарение на който човек повече не може да дойде на себе си.

~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~

                  Борбата срещу великите хора е оправдана от икономически съображения. Те са опасни като случайности, изключения, неблагоприятни обстоятелства, които са достатъчно силни, за да поставят под въпрос постепенно изграденото и обоснованото. Експлозивният материал трябва не само да се обезврежда, но и където е възможно, да се избягва самото обезвреждане. Това е основен инстинкт на всяко цивилизовано общество.

~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~

                  Аз изобщо не виждам как ще се оправи човек, който не е успял навреме да постъпи в добро училище. Подобен човек не познава себе си; той минава през живота, без да се е научил да ходи; заспалите мускули го предават на всяка крачка. Животът обаче е милостив към тези, които искат да завършат тази трудна школа: дългогодишната отпадналост вероятно, която изкарва наяве крайна сила на волята и самодостатъчност ; или едно внезапно появило се бедствено положение, отгоре на това бедствена за жените и децата, което подтиква към дейност, която придава нова енергия на заспалите влакна и жилавост на волята за живот. Най-желателното при всички обстоятелства си остава твърдата дисциплина в нужното време, т.е. в онази възраст, в която да изискаш много от себе си е въпрос на гордост. Защото това, което различава суровата школа като добра школа от другата, е, че се изисква много, че се изисква строго, че като правило се изисква доброто, отличното самò по себе си, че похвалата е нещо рядко, че липсва опрощаване на греховете, че укорът е остър, обоснован, без оглед на талант и произход. Ние имаме нужда от подобна школа във всяко едно отношение: това се отнася както за физически, така и за духовно развитите: би било фатално, ако тук прокарваме някаква разлика! Еднаквата дисциплина прави старателен както военния, така и учения: и погледнато по-отблизо, няма прилежен учен, в чиято кръв да липсват инстинктите на старателния воин. Да можеш да заповядваш и гордо да се подчиняваш; да си в строя, но във всеки момент да си в състояние да застанеш начело; да предпочиташ опасността пред уюта; да не мериш с един и същ аршин позволеното и непозволеното; да си по-голям враг на мискините, мошениците, паразитите, отколкото на злите. – Какво научаваме в една сурова школа? Да се подчиняваме и да заповядваме.

~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~

                  Малкото прилежно момче ще ви погледне иронично, когато му кажете: „Искаш ли да станеш добродетелен?“ – но той си отваря широко очите, когато го запитате: „Искаш ли да станеш по-силен от твоите приятели?“

~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~

                  Един поглед върху съвременните европейци ми дава големи надежди: тук се изгражда една дръзка господстваща раса, по протежението на една крайно интелигентна стадна маса. Наложително е движенията за образование на последната да не остават повече на заден план.

~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~

                  Същите условия, които тласкат напред развитието на стадното животно, подтикват също и развитието на водещото животно.

~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~

 

Какво е животът?

Животът е някаква нелепа случайност (за безделника) или непрекъснато следване по посока на определена заветна цел (за човека с характер).

Какво е свобода?

Свобода, това означава да си свободен. Липсата на свобода означава робство. Робството, това означава да си роб. „Който не разполага с две трети от деня си, е роб“ – Фридрих Ницше. Свободата – това са именно тия две трети от деня, в които можеш да правиш каквото си искаш, с когото си искаш и както поискаш. Свободата заляга у духа. Не липсват примери, в които хора, разполагащи с целия си ден (to est не 2/3, а 3/3), не се възползват от нея. Тези хора са потенциално свободни. Не практически свободни.

Какво е безделие?

Това е следствие от липсата на поставени цели пред личността. Реализира се в безбройни хаотични несъществени прояви със съмнителна полезност, полза.

Какво е активност?

Това е стремеж на личността да обхване максимално възможно количество сфери на проява и реализация. Пълноценността на това обхващане също е част от активността.

Какво е личност?

Това е индивид, човек, хомосапиенс, чието поведение, ценности и знания покриват или надминават средностатистическите (общоприетите) норми по тези три показателя.

Какво е цел?

Целта е причината, поради която си се родил. Това е поводът да се разведеш, да извършиш убийство и да сложиш край на живота си. Целта е онова, което оправдава средствата. Тя е и бог, и слънце, и вода, земя, огън и въздух. Тя е съсредоточената същност на всичко. Два вида цели: индивидуални (личностни) и колективни (надличностни).

Какво е общество?

Това е например мравунякът. Представлява следствие от стремежа за продължаване на вида. Дарвинизмът би дал повече информация за обществото, от която и да е философия или история.

Какво е истина?

Това са общоприети възгледи, в които никой не се съмнява.

Какво е религия?

Това са общоприети илюзии, чието наличие е опиум за всички.

Какво е лъжа?

Всичко, което противоречи на общоприетите възгледи.

Michel de Montaigne – „Essais“. Подбрани мисли
/пета част/

Римската цифра посочва книгата на „Есета“ („Опити“), а арабските – главата в съответната книга. Преводът е на Тодор Чакъров.


„За тия, които се занимават с изучаване на човешките постъпки, няма по-голяма трудност от това да ги съгласуват и да им дадат някакво единно обяснение; защото те така удивително си противоречат, чде ти се струва невероятно да са произлезли от един и същ източник.“ (II , 1)

„Нашият обикновен начин на поведение е да следваме склонностите си – наляво, надясно, нагоре, надолу, където ни отнесе вихърът на случайностите.“ (II, 1)

„Нека не ви е чудно, ако този, когото вчера сте видели еди колко си смел, утре ще го видите също толкова страхлив; или гневът, или нуждата, или компанията, или виното, или звукът на тръбата са скрили сърцето му в стомаха; това не са чувства, възникнали чрез размишление, това са чувства, породени от обстоятелствата; нищо чудно в това, ако един и същ човек го видим съвсем друг при други, противоположни обстоятелства. “ (II, 1)

„Срамежлив, нагъл, целомъдрен, разпуснат, бъбрив, мълчалив, трудолюбив, изнежен, изобретателен, затъпял, тъжен, добродушен, лъжец, искрен, учен, невежа, щедър, скъперник, разточителен – всякакъв се виждам според това, как гледам на себе си.“ (II, 1)

„…за да съдиш за един човек, трябва дълго и внимателно да вървиш по следите му…“ (II, 1)

„Нашите намерения се променят, когато не са подредени и нямат цел. Никакъв вятър не ще помогне на този, който няма определено пристанище, към което да се отправи.“ (II, 1)

„Ето защо не е присъщо на зрелия ум да съди за нас само по външните ни постъпки. Трябва да се проникне и да се види кои пружини предизвикват движението; но тъй като това е рисковано и сложно дело, аз бих желал по-малко хора да се занимават с него.“ (II, 1)

„Всеки е склонен да преувеличава прегрешението на ближния и да омаловажава своето прегрешение.“ (II, 2)

„Измежду другите пороци пиянството ми изглежда особено грубо и грозно.“ (II, 2)

„Всички постъпки извън рамките на обикновеното могат да станат предмет на пагубни тълкувания, защото нашият вкус не допуска нито това, което стои над него, нито това, което е по-долу от него.“ (II, 2)

„Струва ми се, че непоносимата болка и страхът от една по-лоша смърт са най-оправдателните мотиви за самоубийствата.(II, 3)

„Много е трудно, когато става дума за човешките постъпки, да се дават някакви точни, продиктувани от разума правила, върху които случайността да не упражни своето право.“ (II, 4)

„Колко удивителна е силата на съвестта! Тя ни кара да изменяме на себе си, да се обвиняваме, да си навреждаме и дори при отсъствие на свидетел да заставаме срещу себе си (…).“ (II, 5)

„Така, както ни изпълва със страх, съвестта може да ни изпълни със спокойствие и увереност. За себе си мога да кажа, че винаги съм вървял с по-твърда стъпка, когато съм съзнавал чистотата на подбудите и невинността на намеренията си (…).“ (II, 5)

„Трудно е да се повярва, че разумът и знанието, колкото и голямо да е нашето упование в тях, са до такава степен силни, че да ни подтикнат към действие, ако освен тях ние не упражняваме нашата душа и не я приучаваме към дейност, предназначена от нея за нас; иначе тя може в необходимия момент да се окаже безпомощна.“ (II, 6)

„Чрез упражнения и опити човек може да се закали срещу болката, срама, бедността и други такива случайности; но що се отнася до смъртта, ние можем да я изпитаме само веднъж в живота си; когато се срещаме с нея, всички ние сме неопитни.“ (II, 6)

„Как лесно преминаваме ние от бодро в сънно състояние! Как незабелязано губим съзнание за околността и за нас самите!“ (II, 6)

„Най-мъдри и най-благочестиви хора са изживели своя живот, избягвайки всяка изтъкваща ги постъпка.“ (II, 6)

„Смятам, че човек трябва да бъде много внимателен, когато разсъждава за себе си, а също така и много точен в показанията – независимо от това дали говори високо или тихо.“ (II, 6)

„Ако някой се опиянява от своите знания, гледайки отвисоко на другите, нека обърне поглед към миналите векове; тогава той ще свие перата си; защото ще съзре хиляди умове, които ще го стъпчат в краката си.“ (II, 6)

„Никой почтен човек не ще счете за достойно да отличи себе си от другите с това, което е общо за всички.“ (II, 7)

„Тази грешка – да не можеш навреме да разпознаеш и почувстваш немощта си и рязката промяна в тебе, която предизвиква и в тялото, и в душата ти, според мен еднаква и за душата, и за тялото (ако не е по-голяма за душата), е погубила славата на повечето велики мъже в света.“ (II, 8)

„Децата имат младостта и силата в ръцете си и следователно – благоволението на света; затова приемат с подигравки властните и тиранични гримаси на един старец, който няма кръв нито в сърцето си, нито във вените си и прилича на бостанско плашило.“ (II, 8)

„Когато чувам да ми разкриват положението на някого, аз не се различавам с това, а веднага обръщам поглед към себе си, гледам какво е положението с мене. Всичко, което се отнася до този човек, се отнася и до мене. Неговият случай ме предупреждава и ме прави бдителен. Всеки ден и всеки час ние говорим за другите това, което бихме казали по-скоро за нас си, ако можехме да се съсредоточим в себе си така, както се разпростираме за другите.“ (II, 8)

„…духовните качества на децата ни говорят много и за самите нас. Те са истинска отплата за нашите грижи.“ (II, 8)

 

КРАЙ

 

 

Download „Благовест Цветанов – Подбрани мисли от Есета на Мишел дьо Монтен“

Michel de Montaigne – „Essais“. Подбрани мисли

/четвърта част/

Римската цифра посочва книгата на „Есета“ („Опити“), а арабските – главата в съответната книга. Преводът е на Тодор Чакъров.

Необходимо е да се грижим за нещо и да се занимаваме с нещо само дотолкова, доколкото да поддържаме бодрото си настроение и да се предпазим от неприятностите, до които довежда другата крайност – отпуснатото и сънливо безделие.“ (I, 39)

Слава и покой не могат да живеят под един и същ покрив.“ (I, 39)

Суетно желание е да се мъчиш да извлечеш слава от годините си на бездействие и усамотение.“ (I, 39)

В уединение можеш да се объркаш също така, както и в общуване със света.“ (I, 39)

…но никой писател досега не е посял повече зърна в книгите си или поне не е сял по-гъсто от мене.“ (I, 40)

По дяволите красноречието, което буди у нас ревност към самото него, а не към същността на нещата!“ (I, 40)

Ненавиждам смъртно всичко, което намирисва на ласкателство…“ (I, 40)

От всички човешки безразсъдства най-обикновеното и най-разпространеното е стремежът към име и слава“ (I, 41)

Ние жертваме благата и живота си, когато от тях имат нужда нашите приятели, но да бъде отстъпена честта, да бъде подарена славата другиму – това никога не се е случвало.“ (I, 41)

…степените в в душевното устройство на хората са толкова, колкото са стъпките от земята до небето, т.е. безброй.“ (I, 42)

За човека трябва да се съди по него самия, а не по гиздилата му.“ (I, 42)

Царят е човек като всички. И ако той е лош по рождение, дори властта над целия свят не ще го направи по-добър.“ (I, 42)

И наистина не е леко да управляваш другите, когато не си способен себе си да управляваш.“ (I, 42)

И общуването с жени не възбужда този, който се е наслаждавал до пресита. На когото не се е случвало да изпита жажда, той не знае какво голямо удоволствие е да утолиш жаждата си.“ (I, 42)

Всички истински блага, на които се наслаждават държавните мъже, са еднакви с благата на хората със средно положение (…)“ (I, 42)

Разумът ни заповядва да вървим винаги по един и същи път, но не винаги с еднаква бързина; и макар че мъдрият човек не трябва да позволява на страстите да го отклоняват от правия път, той може, без да изпадне в противоречие със своя дълг, да им позволи ту да ускорят, ту да забавят крачките му – да не го заковават като колос на едно и също място, неподвижен и безстрастен.“ (I, 44)

Това не е фехтовка, в която броят на ударите решава победата; докато врагът се държи на краката си, трябва да му се нанасят все по-силни и по-силни удари; победата не е победа, ако не сложи край на бойното действие.“ (I, 47)

Но в същност изглежда, че нашите замисли и разсъждения също така зависят от съдбата и тя придава даже на мисълта ни своята неяснота и несигурност. “ (I, 48)

Трябва да се стремим да подчиним на нашата власт колкото е възможно повече това, което зависи от случайността.“ (I, 48)

Аз бих извинил с готовност нашия народ, че за своето усъвършенстване той не се ползва от други образци и правила, освен от своите. Защото не само на простолюдието, но и на всеки човек почти е свойствена тази слабост да определя желанията и възгледите си в зависимост от условията, при които живее от самото си рождение.“ (I, 49)

…душите колкото са по-слаби, по-малко възможност имат да постъпват много добре или много зле.“ (I, 49)

Разсъждението е инструмент за всяка дейност и се употребява за всичко.“ (I, 50)

Понякога разсъждавам за нещо важно и сложно; тук обаче не мога да намеря нищо свое; пътят е дотолкова утъпкан, че не остава нищо друго, освен да вървя по следите на другите. В такъв случай ролята на разсъждението ми се състои в това да избера оня път, който изглежда най-добър, и да докажа, че от хилядите други този е най-предпочитаният.“ (I, 50)

Всяко наше действие разкрива нашата същност.“ (I, 50)

Измежду душевните качества на човека има и лоши; който не ги види, той не може да изучи душата изцяло. И става така, че човешката душа може да се изучи по-добре, когато тя върви с обикновени крачки.“ (I, 50)

Може би сами по себе си нещата имат своя тежест, свои измерения, свои качества; но вътре в нас ние ги прекрояваме според нащата мярка. Смъртта е ужасна за Цицерон, а желана за Катон, безразлична за Сократ.“ (I, 50)

Нашето щастие или нещастие зависи само от нас.“ (I, 50)

Съдбата не може да направи нищо за нашите нрави; обратното – те я повличат след себе си и ѝ придават свои облик.“ (I, 50)

…една дреболия, едно какво да е занимание на човека показва, както и всяко друго нещо, какъв е той.“ (I, 50)

Аз съвсем не мисля, че злонамереността у нас е така много, както суетността, нито пък, че злобата е повече от глупостта; ние не сме толкова зли, колкото безразсъдни; не сме толкова мерзки, колкото нищожни.“ (I, 50)

Защото онова, което човек ненавижда, той го взема на сърцето си.“ (I, 50)

Ако ние, макар и от време на време, се забавлявахме да се вглеждаме в себе си и ако времето, което губим за наблюдение на другите и за запознаване с неща извън нас, използвахме за изучаване на самите себе си, лесно щяхме да разберем от какъв слаб материал сме изградени и колко сме настабилни.“ (I, 53)

С каквото и да се запознаем, на каквото и да се радваме, ние винаги чувстваме, че то не ни удовлетворява и винаги ламтим към бедещето и непознатото, тъй като настоящето не може да ни насити, а затова, че ние не умеем да се възползваме разумно от него.“ (I, 53)

Прекаленият хлад и прекалената жар еднакво варят и пекат. Аристотел казва, че кюлчетата калай се топят и разливат от студа и суровата зима така, както от силната топлина. Желанието и насищането ни карат да страдаме и когато не сме постигнали наслаждението, и когато сме прехвърлили неговата мярка. Глупостта и мъдростта се пресрещат в едно и също чувство и отношение към несгодите, които постигат човека. “ (I, 54)

Детството и старческата възраст си приличат по слабостта на ума; алчността и разточителството – по стремежа към печелене и трупане на състояния.“ (I, 54)

С основание може да се каже, че има два вида невежество – едно, произтичащо от неграмотността, което предшества науката, и друго – многознайно, което върви подир науката; второто се поражда и създава от науката така, както първото се руши от нея.“ (I, 54)

Ако тези „Опити“ заслужават все пак да се говори за тях, може да се случи, както ми се струва, така, че те да не се харесат нито на обикновените и простите, нито на изключителните и превъзходните умове; едните няма да ги разберат, другите – не ще се задоволят с тях; те ще трябва да намерят мястото си между едните и другите.“ (I, 54)

И поведението на един човек, който смесва благочестието с нечестния живот, е достойно, струва ми се, за осъждане повече от поведението на човек, който си е по начало порочен и остава винаги верен на себе си.“ (I, 56)

Коя е тази чудовищна съвест, която може да бъде спокойна, след като е дала приют под един и същ покрив, в едно съгласувано и мирно съжителство както на престъпника, така и на съдията?“ (I, 56)

Каква досадна болест да се смяташ за толкова мъдър, че да не допуснеш някой друг да мисли малко по-различно от тебе!“ (I, 56)

Аз предлагам човешките мисли, в това число и моите, да се разбират просто като човешки, обособено, а не като установени и подредени по заповед на небето и поради това – мисли, които не подлежат на съмнение и не търпят възражения.“ (I, 56)

Да умреш от старост, това е рядка, изключителна и необичайна смърт; много по-неестествена от другите видове смърт (…)“ (I, 57)