Архив

Tag Archives: Записки на Последния

Какво е животът?

Животът е някаква нелепа случайност (за безделника) или непрекъснато следване по посока на определена заветна цел (за човека с характер).

Какво е свобода?

Свобода, това означава да си свободен. Липсата на свобода означава робство. Робството, това означава да си роб. „Който не разполага с две трети от деня си, е роб“ – Фридрих Ницше. Свободата – това са именно тия две трети от деня, в които можеш да правиш каквото си искаш, с когото си искаш и както поискаш. Свободата заляга у духа. Не липсват примери, в които хора, разполагащи с целия си ден (to est не 2/3, а 3/3), не се възползват от нея. Тези хора са потенциално свободни. Не практически свободни.

Какво е безделие?

Това е следствие от липсата на поставени цели пред личността. Реализира се в безбройни хаотични несъществени прояви със съмнителна полезност, полза.

Какво е активност?

Това е стремеж на личността да обхване максимално възможно количество сфери на проява и реализация. Пълноценността на това обхващане също е част от активността.

Какво е личност?

Това е индивид, човек, хомосапиенс, чието поведение, ценности и знания покриват или надминават средностатистическите (общоприетите) норми по тези три показателя.

Какво е цел?

Целта е причината, поради която си се родил. Това е поводът да се разведеш, да извършиш убийство и да сложиш край на живота си. Целта е онова, което оправдава средствата. Тя е и бог, и слънце, и вода, земя, огън и въздух. Тя е съсредоточената същност на всичко. Два вида цели: индивидуални (личностни) и колективни (надличностни).

Какво е общество?

Това е например мравунякът. Представлява следствие от стремежа за продължаване на вида. Дарвинизмът би дал повече информация за обществото, от която и да е философия или история.

Какво е истина?

Това са общоприети възгледи, в които никой не се съмнява.

Какво е религия?

Това са общоприети илюзии, чието наличие е опиум за всички.

Какво е лъжа?

Всичко, което противоречи на общоприетите възгледи.

Advertisements

Колкото по-дръзка е една метафора, толкова по-силни са опиатите, които са я породили.

И все пак аз все още продължавам да се чудя кое точно кара духа да се сломява? Дали това наистина е възрастта? Кое кара хората да спрат да мечтаят, да свалят погледа си от небето, звездите и да го насочат към нозете си, към земята, върху която стъпват и под която гният остатъците на хиляди тленни същества? Това е голямата загадка!

Не бива да обвиняваме обстоятелства от миналото в причинност за обстоятелства от настоящето, макар, че такава връзка несъмнени съществува.

Ако „апетитът идва с яденето“, както твърди поговорката, то по обективна аналогия би могло да се каже и че „мотивацията идва с действието“.

Съществуват едни такива идеи, породени или по-скоро появени в детството, които с напредването на възрастта се издуват, нарастват, добиват сила и скорост и когато настъпи определеният момент – се материализират, случват се, сиреч излизат от света на идеите и влизат в света на действителността.

Натрапва се идеятам че „всеки човек притежава някакъв потенциал“, че „не съществуват хора без потенциал“, хора некадърни, хора бездарни, хора-нищожества. Това не е вярно; вярно е точно обратното. А посоченото натрапване на посочената идея е вид демонстрация, вид манифестация на онази прословута толерантност, от която всяко общество има нужда. А толерантността е по природа неестествена; това е една измислица. И тъй: не от всеки можеш да научиш нещо, както се опитват да ни убедят някои.

По-лесно е плячката да се превърне в хищник, отколкото хищникът – в плячка, макар на практика да става, да се случва тъкмо обратното.

Никоя личност не е винаги силна или винаги слаба; личностите имат свои силни и слаби периоди – също като империите.

Да, иронията и сарказмът са съблазнителни и донякъде приятни, но все пак това не са висши естетически форми, колкото и да ни се иска да бъдат такива. Не! Това са упадъчни, аморални функции на съзнанието и мисълта. Замислете се, може ли да се нарече „висша форма на изкуство“ онова, у което има подигравка или смях – тези предвещатетли на разпуснатостта на нравите и упадъчността на ценностите.

Освен интелектуалци и простаци, има и междинни форми като интелектуален простак и прост интелектуалец.

Най-важните дела би следвало да извършваме сутрин, когато слънцето изгрява и след като се събудим. В това време човешкото съзнание е най-трезво, най-трудолюбиво, отколкото всички други времеви откъслеци от денонощието. В по-общ план утрото на един човешки ден би могло да се сравни с младостта на един човешки живот, а в още по-общ – с древността, античността на цивилизацията.

Ние сме искри сред милиарди други подобни на нас искри; ние сме блещукващи светлини и нашето кратко блещукане продължава, както обичаме да казваме, „цял един живот“. Но какво е целият човешки живот на фона на времевия безкрай? Както на небосвода вечно се появяват нови звезди и вечно изгасват стари такива, тъй е и сред хората – едни идват на тая земя, а други си отиват: в земята.

Нашите занимания формират нашата идентичност. Онова, с което се занимаваме най-усърдно и най-лично – на него сме представители ние. Постижението на нашето съвремие, е че всеки има свободата сам да избира с какво да се занимава.

Всички средства и начини, отнасящи се до комуникацията с масите, могат (и трябва) да послужат и като средства и начини за извършване на манипулация и пропаганда върху масите. В този смисъл културата и изкуството могат да бъдат осмисляни/тълкувани като обикновена пропаганда.

Свободата не бива да се превръща в свободия. Между тези две думи има тънка разлика: втората назовава в по-висша степен онова, което първата само бегло споменава.

Човек е това, което мисли; той не може да бъде друго. Неговата мисъл определя неговата идентичност – тя и той са едно и също нещо.

Културата и изкуството са средства за пропагандиране на идеите на интелектуалния елит – ето това никой не може да отрече, но и никой не смее да признае!

Където има хора, там има и йерархия; хората не могат без йерархия. Общество, в което всички са равни – ето за това мога да кажа със сигурност, че никога няма да го има. Човечеството произхожда от колективно настроен биологичен вид. А колективите са винаги в йерархия. Дори и в стадото има такива овце, които стоят по-напред от други.

Съществуват хора, чието съзнание, мисъл, светоглед, същност, субстанция, идентичност, дух – всичко това у тях наподобява един силен водовъртеж – в повечето случаи със самоубийствен характер. Това са хора-водовъртежи. Техният водовъртеж поражда техните възходи и техните падения.

Никога на никого не е излишна повече бодрост. Освен по погребения и други траурни събития, където поведението ти трябва да наподобява това на умрелия.

По някога по-вредни от навиците са само емоциите.

В по-голямата си част предразсъдъците са общоприети възгледи. Но не всички общоприети възгледи са предразсъдъци.

Склонни сме да виждаме, чуваме и разбираме онова, което искаме да видим, чуем и разберем. Но нека тази склонност да не се превръща в наша единствена възможност.

Пороците са остатък от по-долно стъпало на човешкото развитие, добродетелите също. Човечеството обаче умее да се самоопитомява и днес тези два типа на поведение – порочният и добродетелният – са добре култивирани.

Достойна за възхищение е само волята за живот. Тя е независима от безсмисленото съществуване на всичко. Твърде вероятно е да надживее всичко.

В реалността не съществуват такива неща като време и място. Те са буквално измислени: фундаменти, породени от страх пред неподреденото, следователно непознатото.

Страхът е онова, което движи човечеството напред.

Моралът е продукт на страха. Твърде вероятно е появата му да се дължи на действия, извършени от големите мъже на древността. И все пак моралът развращава, но без това развращение не би могло да съществува нито едно общество на тази планета.

Единственото нещо, което заслужава нашата радост, усмивка и предполага нашата благодарност – това е утринният слънчев лъч; той е достоен за възхита и почит.

Все по-често си мисля, че безкористното поведение не съществува. Това е една последнователност от случайни, а следователно и необмислени действия, дела.

Всички ние, четейки всякакви утопични и антиутопични произведения на художествената литература, изпитваме едновременно тревога и успокоение от добре подреденото общество и неговата неосъществимост. Но ако се вгледаме в последните хилядолетия на човешката цивилизация – дали няма да видим тенденцията към все по-голяма подреденост у обществата? Нека кажем истината: Имало ли е някога по-подредено общество от съвременното? Отговорът е НЕ! По-подредено ще е следващото.

Устремеността на паяка, плетящ своята мрежа би могла да послужи като добър пример на много безделници, които не могат да свършат сами почти нищо орез целия си живот.

Дисциплината е в основата на всяко занимание.

Много учени казват, че идеали не съществуват, че те са само в нашето съзнание и никъде другаде. Но дали тези учени съществуват?

Посредствените наблюдения водят до посредствени изводи. Непосредствените наблюдения водят до непосредствени изводи. Толкова е просто.

Изкуството, казват, е храна за душата. Това е лъжа. Изкуството е камък, който не става за ядене. Онзи, който се опита да нахрани душата си с него, ще остане вечно гладен. Той е безумец!

Демокрацията не е локална особеност на развитите общества. Демокрацията е следствие от стремежа на обществата да се развиват.

Грозно е да подценяваме хората около себе си. В отношението си към тях би било добре дори да ги надценяваме. Но вътрешното ни убеждение да е ясно и категорично, че не са за надценяване. Всичко това е един необходим цинизъм.

Тъй като почти всички хора по неизбежност са заобиколени от други хора през живота си, доброто възпитание е тяхно задължение. Онези, които могат да се освободят от тази неизбежност, могат да се освободят и от това задължение. За свободолюбивия не съществуват задължения, а възможности.

В биологично отношение половете у човешкия вид не са равнопоставени. В културно, цивилизационно отношение се виждат опити за превъзмогване на тази изначална неравнопоставеност. Рано или късно тези опити ще стигнат до желания ефект, ще постигнат своето. Дали обаче жените ще бъдат готови за това?

Аристотеловият извод „Човекът е социално животно“ е манифест за космополитите.

Социалното неравенство е единственият признак, според който може да се различат подредените от неподредените общества. Всеки човек носи някъде дълбоко в себе си желанието да живее в неподредено общество, сред социалното неравенство.

Човекът винаги ще бъде разкъсван от двата вятъра: духовният и тленният. Такава е човешката съдба – тежка и безкрайна.

Безкрайно сбъркан е животът на онзи, който в дните си живее така, сякаш слънцето цяла вечност ще го радва. Не бъркаме ли и ние, като се възхищаваме на такива сбъркани личности?

Човешкият вид е удължил съществуването си заради употребата на опияняващи елементи. Без тях цивилизацията не би могла да стигне до днешния си статут. Те са искрите, подпалващи огъня.

Най-висшите форми на изкуство се създават в нетрадиционни обстоятелства. Упадъкът на съвременното изкуство ясно показва, че живеем в традиционни, дори банални обстоятелства.
Онзи, който иска да види съвременния шедьовър, трябва незьабавно да предизвика нещо глобално, значимо: война!

А колко хубаво щеше да е всичко и колко прекрасен би бил светът, ако издигнатите паметници бяха на литературни герой, вместо на хора, живели някога и някъде. Ние дори не можем да предположим колко добре това би се отразило на следващите поколения.

„To be or not to be?“ – в този въпрос е съсредоточена цялата световна философия, цялата човешка мисъл и изобщо всичко, което се намира между най-източната и най-западната точка на тая планета.

Колко от вас са готови да зададат своите въпроси към своето време? Колко от вас са готови да чуят отговорите?

Човешкото съзнание прилича на катастрофирал автомобил. И какво тук струва някаква надежда?

Нито един от нас – хората, занимаващи се с литература и философия – не може да си представи колко безсмислено изглежда нашето съществуване в очите на обикновения гражданин. А сме се взели толкова насериозно!

Разнообразният начин на живот води до разнообразни схващания за същността на живота.

Слънцето изгрява и залязва, луната се появява на небосклона и изчезва, земята се върти и движи, звездите също. Всичко се движи ‘някак си’ нанякъде. Активният, дейният човек е малка проекция на този вселенски закон. Животът, съществуването и движението са трите названия на едно и също нещо. Животът – това е движение.

Добрият, качественият човек носи у себе си еднакви наклонности/склонности към активност и съзерцателност.

Дори и най-глупавата и безсмислена идея може да бъде добре аргументирана и обоснована. Така всеки абсурд би могъл да се представи като типичност и обикновеност.

Глупостта не може да съществува без глупаци.

Колкото по-стар е човек, толкова по-глупав е. За човечеството няма по-страшно нещо от глупави старчета.

Културата е средство за самовъзпитание на обществата. А различията в културите са различни възпитателни модели.

Да – колективните среди, общности заличават и обезличават индивидуалността, но и индивидуалната съвкупност от своя страна пренебрегва, заличава колективния гений.

Стойността на един колектив е стойността на средностатистическия му представител. Същото се отнася и за способностите му, компетентностите, мотивацията и т.н.

Животът е песен за онзи, който се е научил да пее и страдание за онзи, който се е научил да страда.

Ако погледнем обективно на живота си, ще се досетим, че една голяма част от нас са живи благодарение на някаква щастлива случайност.

Нека никога не забравяме, че човешката цивилизация се движи напред не от обезличени колективи, а от ярки индивидуалности. И тия индивидуалности са като впрегнат вол, обречени дори и след смъртта си да вървят напред и да носят на гърба си цялото човешко развитие.

Силните са длъжни да бранят слабите. Това е единственото им задължение; единственото условие, за да бъдат наричани силни.

Една голяма част от онова, което се случва около нас е необяснимо. Науката просто ни заблуждава, че всичко „следва своя ритъм“.

Колкото по-силно им крещиш истината – толкова по-усърдно ще си поставят ръцете върху ушите, правейки отчаяни опити да не чуят нищо от твоите думи.

Да аргументираш възхищението си от нещо означава да обясниш труднообяснимото. Това изисква свръхусилие.

Приемствеността е една от малкото неотложни и неотменими дейности, стоящи както пред отделния индивид в неговото личностно развитие, така и пред обществата.

Самотата възпитава благородна гордост.

Моят вътрешен глас е моят вътрешен бяс.

(Вратът ми се е схванал. За щастие това е най-малкото, което може да му се случи на човек в среднощните търсения и дирения на любов.)

 За подигравките 

Подигравката, оказва се, не е нещо лошо изначално. Тя е начин да се изрази гледна точка – на неодобрение. Например ако се подиграваш на някого това означава, че не одобряваш поведението му или някоя негова черта. Аз лично от ранна детска възраст сочех с пръст дъртите комунисти и им крещях „Комунист!“, „Комунист!“, смеейки им се подигравателно. С алкохолиците процедирах по същия начин и дори не бях сам, а в компания от няколко момчета на моята възраст (може би съм бил десетгодишен). Друг е въпросът, че една от лелите ми стана алкохолик и хич не ми бе приятно да гледам как другите й се подиграват.

Та… подигравката е начин да се изрази неодобрението на подиграващия се към нещо – било то към определена класа, съсловие, типове характери, черти на характера и т.н. Това е част от имунната система на обществения организъм. Чрез нея се дава ясен знак, относно това – кое е добро и кое – зло; кое трябва да бъде така, както е в момента и кое – не. 

Колкото и парадоксално да звучи, подигравките са оптимистични прояви. Защото оптимизмът, като философски възглед, е вяра че всичко на света е добро и върви към по-добро. Подигравките в цялото си разнообразие (сарказъм, ирония, пародия, гротеска, карикатура, виц и т.н.) съдържат заложена идея – скрита или явна, че светът (трябва да) върви към по-добро.

За разврата

Склонността на едни хора към това да унижават другите и склонността на други хора към това да бъдат унижавани или сами да се унижават – ето тези неща произвеждат разврата в обществата.

Не на елиптичните изречения! 

Аз съм твърдо против елиптичните изречения, както и всички изречения с висока степен на недоизказаност, непълност и заложена надежда за подразбиране. Авторите на такива типове изречения нарочно пропускат изреченски части – някои казват, че го правят за да избегнат изреченската натовареност, т.е. за да направят изречението по-леко, по-четивно. В действителност обаче се получава нещо съвсем друго. Ясно е, че употребата на тези изречения трябва да е съобразена с компетенциите на реципиента. Но когато не е…

Tempora

Времето лети безкомпромисно. И дори едни да го чувстват бързо, че минава, а други – бавно, то трака с монотонен и безспирен такт. Тик-так-тик-так-тик-так-тик… И какво ли не правим ние, хората, само и само да заглушим това тиктакане, този звук на времето! Правим всичко по силите си, за да не го чуваме… А хората са наивни и поведението им напомня на щраус, който крие (заравя) главата си в пясъка. Смешна и жалка съдба!

Vivus

Напоследък изтръпвам от ужас, разсъждавайки за живота. По-рано не беше така… И песни, мислех, че пея за него, а всъщност песните пяха за мене. Престъпление и наказание е това…

NB

От изключителна важност е да знаеш кой си, къде си и кога си. Тоест в кой момент къде (сред кое/кои) се намираш и какъв си там.

Паяк

Вътрешното състояние на хората, тоест духовното им състояние, състоянието на душите им – има своя проекция във външното им състояние, т.е. в телесното. По стойката на даден човек, по позата му, по начина му на разположение в пространството може да се види в какво състояние е духът му.

Генеалогия на ценността

Велик е този, който пръв е показал среден пръст! На този трябва да му се издигне паметник, но в човешки ръст! Жестът на посочването на среден пръст е в родствено отношение с жеста на изплезването. Тези неща бележат един изключително нов етап в историята на мисленето. И ако един ден изгубят значението си, но историята ги помни – тогава ще се наложи да бъдат преосмислени обективно. И тогава ще се появи споменатият паметник. Но дали ще е в човешки ръст?

За двете начала

Начинът на усвояване на света води като следствие след себе си същия начин на изграждане на света. Двете очи, двете уши, двете ръце, двата крака, двете посоки – ляво и дясно, напред и назад – двете части на денонощието – ден и нощ, двата пола и т.н. са част от примитивността, от общовалидното, което пък влияе върху усвояването на света, разбирането на/за света. Това, оказва се, дава предимство да се поеме по онзи път, който се състои от две части. И онова, което се изгражда като разбиране за света, също се състои от две части.

За двата типа хора

Има два типа хора: такива, които са склонни повече да слушат и да възприемат информация, отколкото да я възпроизвеждат и произвеждат и такива, които са склонни повече да говорят и да възпроизвеждат и произвеждат информация, отколкото да я възприемат. Тоест производството и възприемането на информация са нещо характерно за всеки един от нас, но у никой от нас не присъства само едното или само другото. Просто едното надделява над другото.

Относно произвеждането и възпроизвеждането на информация: Приема се, че информацията е в процес на непрекъснато производство и възпроизводство.

За манипулирането

Както има начини за манипулиране на масите, така има и начини за манипулиране на елита. За да бъдат избегнати термините маси и елит, може да се каже същото, но в следния вид: Както съществуват начини за манипулиране на мнозинството, така съществуват начини и за манипулиране на властващото (или имащото решаваща роля в редица обществени отношения) малцинство. Сиреч манипулацията може да се осъществи на всички йерархични нива във всяка обществена структура – стига да е съобразена с определеното йерархично ниво. Обществото е вертикална (йерархична) структура и няма как иначе да бъде.

Конфликтът между млади и стари

Новите винаги ще изтласкват старите – това е вечен и незаобиколим природен и божествен закон. Закон, не правило, не тенденция.

За изкуството и изкуственото изобщо

Наскоро съвсем случайно се замислих върху това, че думите „изкуство“ и „изкуствен“ са всъщност сродни, демек близки думи. Поне у нашия език е така. „Изкуствено цвете“ – това не е истинско цвете, а наподобяващо истинското; то е направено от пластмаса, да кажем. Изкуственото дишане, изкуственото оплождане, изкуственото око, изкуственото сърце, изкуственото опрашване, изкуствените елхи… – всички тези изкуствени неща наподобяват истинските. Заради това наподобяване те са изкуствени; ако не наподобяваха нещо, нямаше да са изкуствени.
Та, казах вече, че „изкуствен“ и „изкуство“ са сродни. Всъщност и изкуството (както всяко изкуствено нещо) наподобява. Счита се, че наподобява действителността. Тази действителност, която е наподобена от него, тя не е истинска действителност. А наподобяваща истинската действителност…Тоест говорим за истинска (естествена) действителност – реалност – и изкуствена (наподобедена) действителност – изкуство.

За глагола „Съм“

Не са един и два случаите, в които размишленията ми се блокират от липсата на елементарна дефиниция на елементарни на пръв поглед думи. В българския език има един глагол „съм“ (съм, си, е, сме, сте, са, бъда, бъдеш, бъде, бъдем, бъдете, бъдат). Този проклет глагол, не вписващ се в нито едно спрежение, държи като заложници всички, които говорят български език. В другите езици положението със същия битиен глагол е същото. Какво означава нещо да Е? Какво значи аз да Бъда, да Съм? „Аз съм българче“, „Аз съм висок“ – какво значи?
Цялата сложнотия на тоя глагол е далеч по-страшна и объркваща. Тя е класически пример, доказващ схващането ми, че хората са заложници на езика си. На езика, като определен (ограничен) тип знакова система.

Размисли за младостта и старостта

Младостта се характеризира с несигурност и неувереност (или обратното), но пък с хиляди възможности за експониране. Онова състояние, след нея, наречено старост, като че е обратно на младостта – съществува и сигурността, и увереността (или обратното), но пък липсва възможността за експониране. Естествено, това са само мои размишления, аз не познавам старостта така, както младостта – а нея я познавам от първа ръка, както се казва, и в душата, и в тялото. Докато й се нарадвам, ще мине доста време.

Как трябва да стане

Рано или късно Рациото ще успее да ликвидира Емоциото. Така, мисля си, трябва да стане…

За една нова дума

Тези дни научих нова дума – фалократичен. Малко след като я научих, проверих и значението й. Поразен съм от богатството на езика.

За една чудовищна манипулация

Словото е манипулативно. То манипулира, въздейства. Манипулацията е не само върху този или тези, които го слушат, четат или възприемат по някакъв друг начин. То манипулира дори и този, който го изрича, изписва или изобщо продуцира. Тоест самият продуцент бива манипулиран от собствената си продукция, от собственото си слово. Това кара хора като мен да смятат, че то живее свой собствен живот; че то е нещо отделно и живо, развиващо се и развило се изобщо дотам, че да манипулира дори собствения си създател. Словото е развило чудовищна сила! Само Бог знае докъде ще ни отведе. Та нали затова е цялата тази манипулация – явно словото ни води нанякъде.

За самотата

40 дни в самота и ставаш шаман. Вярвам, че самотата изгражда личността. Само самотния човек може да изживее катарзис – реален, а не литературен (без негативни последици за него). Само самотата и тишината може да те заведе дотам, докъдето може да те заведе и постоянството: до където си пожелаеш!

За съвременните приятелства

Обикновените, нормалните, мнозинството от хора казват, че „кучето – това е най-добрият приятел на човека“(широко разпространена поговорка от ХХ век); и си вземат куче, и се грижат за него, и искрено вярват, че то е техният най-добър приятел. Не са рядкост и случаите, в които описват как кучето се е доказало в това приятелство. (Очевидно е, че думите приятел и приятелство се споменават тук със значението, отредено им от тълковните речници от ХХ и XXI век, а не с Хорациевото значение. )
А не-обикновените, не-нормалните, малцинството (думата малцинство тук е силно преувеличена) от хора имат до себе си не куче, а нещо друго. Говоря за групица, твърде малка, състояща се извисени интелектуално хора. Те нямат куче. Те имат човек до себе си – човек не интелектуален като тях, а обикновен, нормален, каквито са повечето човеци по земята. За извисените интелектуално хора именно този човек е техният потенциален най-добър приятел. Те не биха го нарекли глупак, макар той да изглежда именно като такъв, съпоставен до техните величия. Не са рядкост случаите и тук, в които извисените описват как техният приятел се е доказал в приятелството чрез една или друга постъпка. Извисеният вярва, че обикновеният е неговият най-добър приятел. И тук, като че ли, имаме повече основания да говорим за приятелство, отколкото в първия пример за приятелство – между хора и кучета, макар и там да съществува в едни малки, първични, начални, зародишни степени. Но вярвам, че само със споменаването на Дон Кихот и Санчо Панса ще се изчерпи въпросът.

За добрите текстове

Добър текст е този текст, който би се харесал на максимален брой хора. Идеален текст е този текст, който би се харесал на всички хора. Но идеални неща няма… А ако имаше, то идеалният текст би се стремял да въздейства на всички възможни нива – от фонетично, лексикално, диалектно, синтактично и т.н. до архетипно, контекстуално, наднационално о т.н. Тези нива на въздействие на текста са нива на рецепция, на рецептиране, възприемане, разбиране от страна на възприемащия, рецепиента. Считам, че такъв текст е идеален, следователно несъществуващ, не само защото той би бил разбран от всички (хора), което е практически и теоретически невъзможно, но и защото той би съчетал у себе си взаимно изключващи се елементи.

За съвременния ред

Лошото на всяка управленческа система или ред, зачитащ правата и свободите на човек, е че мисли човека, гражданина като отговорно същество, разумно и мислещо. А не всеки човек, гражданин е такъв; не всеки може и не всеки желае да е такъв.

За трите типа разговори

В зависимост от това – с кого се водят, разговори са три основни типа: с мъртвите, с живите и със себе си. Разговори с мъртвите: ще рече всяка приета информация, чийто продуцент е мъртъв (т.е. не е сред живите). Такъв разговор е, например, четенето на стари книги. Разговори с живите: ще рече всяка приета информация, чийто продуцент е жив (т.е. той е сред живите). Такива са 99 % от всички разговори. Разговори със себе си: провеждат се в самота, уединение и мълчание. Тук понятията рецепция и продукция се преливат едно в друго. И при трите типа разговори се получава различен тип и количество информация.

За прякото възпитание с моменталните последици

Купих си стик за голф игра. Но не за да играя голф. Забелязах, че действа възпитателно у тези, които дори само ме виждат да го нося със себе си. Добър метод за възпитание на обществото: виждат те на улицата със стика и, знаейки, че само с един съвсем лек запах можеш да потрошиш нечии ребра до неузнаваемост, започват да се държат съвсем прилично и съвсем цивилизовано. Не биха се държали така ако бях със сиви дрипи и очила, без стик… В същност не целя да превъзпитавам цялото общество, нито част от него, макар че има нужда от някои съществени корекции у морала и ценностите му. Надявам се и да не се налага. Аз просто си подреждам собствения свят. И в него желая да виждам добри и възпитани хора. Надявам се да не се налага да подреждам онзи свят, чието подреждане е институционализирано от църквата, властта и изкуството, защото няма да го направя.

За средата, личностния кризис и превръщането във Величие

Винаги съм отстоявал мнението си, че е хубаво човек да сменя средите си – в един и същи ден да е на няколко места и да е в различни роли. Хубаво – в смисъл полезно за личността, за личностното развитие.
Не си спомням кой велик ум точно бе казал, че Животът е сцена, а ние сме актьори, но е прав. Животът наистина е сцена – но Животът като събирателен образ на Времето и Пространството: днес си тук, млад си, а утре си някъде другаде, зрял си. И когато си млад – играеш Ролята на Младостта, тази роля не само че е нейна, но е и по нейн сценарий; а когато си зрял – играеш ролята на зрялостта, на зрелия живот по негов сценарий. Учудвам се, колко лесно за обяснение е всичко това.
И докато си млад, понякога на теб ти се налага да играеш ролята не само на младостта, а и на зрялостта. Зрялост, до която още не си достигнал; зрялост, която не познаваш. И именно това представлява смяната на средата, за която говоря: налага ти се да се откъснеш от Своето съществуване, от Своя живот и да се впуснеш в Друг живот и Друго съществуване.
Налага се да се правиш на такъв, какъвто не си;
налага се да бъдеш Велик!
И ставаш Велик.
Защото така трябва, така се налага. Ти нямаш друг избор.
Преди това, обаче, трябва да изживееш своя кризис, своя битиен катарзис.
За да го изживееш, трябва нещо да се случи в съзнанието ти: трябва да О-С-Ъ-З-Н-А-Е-Ш своето Нищожество, своята Нищета, Кухота и Празнота.
След това Всичко ще ти се стори като детска приказка – елементарно, предсказуемо и логично.
А ти ще си противоположността на Всичко.

За величията

Величието не се изчерпва с това, трупът ти да стане убежище на червеите, сиреч – да гние в земята.
Ние си мислим, че всички велики личности на земята отдавна са погребани и отдавна са изгнили в земята. Ние не сме в състояние да приемем факта, че велики личности има и сред нас. Никой не се ражда велик. А става велик благодарение на това, което прави докато е жив. В този смисъл всеки един от нас може да бъде велик.
Велики хора има и днес така, както ги е имало и преди; както и ще ги има и след време.
Никое нищожество не може да спре величията! Всяко време създава своите величия. Хората се превръщат във величия заради времето, в което живеят.
Колкото по-мърляво и уродливо е едно време и едно общество, толкова е по-голям шансът някой от това време и общество да се превърне във величие. Защото тези, които носят ценностите на Вечното, чувстват за свой дълг прокарването, съхранението и възпроизвеждането на тези ценности в своето съвремие. А величията носят ценностите на Вечното.

За библията

Мой приятел, художник по образование, често чете библията. По време на една от последните ни срещи, той започна да ми разказва пространните си слова за правдивостта и неоспоримостта на светото писание [Не искам да ми бъдат отправяни забележки относно това, че съм написал „светото писание“ и „библията“ с малки букви! Ще ги пиша така, както Аз искам, защото Това е Мой текст]. По време на продължителния разказ, аз, сякаш за миг, спрях да го слушам и се замислих върху това – колко много, до каква чудовищна степен този мой приятел се е фанатизирал на тема „библия“, „християнство“ и тем подобни простотии. Оказа се така, че почти нищо не чух от това негово разказване, защото не си спомням изобщо какви ми ги говореше (дрънкаше).
БОЖЕ! Майната ти, Боже!
Що за човек трябва да си, че да се „влюбиш“ в подобно четиво?
Какъв човек трябва да си, че да те грабне не нещо друго, а библията!
В нашето Съвремие, когато на всеки пет минути Животът ти предлага Всичко!
Не казвам, че библията е лошо четиво. Напротив – това е доста занимателна книга.
Но…Що за книга е библията? Какво е това нещо – библия?
Днес навсякъде можете да прочетете, че „Библията е каноническа колекция от текстове, смятани за свещени от юдаизма и християнството“. Тази дефиниция е вярна дотолкова, доколкото изобщо дефинициите са верни! Защото аз мога да кажа, че моят приятел чете „библията“, но не мога да кажа, че моят приятел чете „каноническа колекция от текстове, смятани за свещени от юдаизма и християнството“ Библията всъщност е една книга. Това е. Тя е книга с авторитетен обем; с обем, внушаващ авторитет. Днес един на сто я цитира, но един на хиляда я прочита. Защото е безинтересна; дори и аз не съм я чел, но, забележете, не съм я и цитирал. Нямам намерение да се занимавам с нея. Тя е Стара История. Тя е в миналото. Но, виж, „Илиада“ и Ницше също са в миналото, но те са актуални. А в библията актуални неща няма. И всеки, който ги търси и иска да направи паралел между Онова време, за което пише библията и Съвремието, е обречен да живее с гнили мисли и гнило съзнание.
Препоръчвам на всеки, който е тръгнал да се занимава с нещо, което е извън неговите компетенции, вменявани му от Образователната квалификация, да спре, докато е време. И да не си мисли, че знае повече, отколкото знаят другите. В противен случай ще живее в свят, съграден от собствените си лъжи, измами и псевдоизводи. Има два пътя – единият е утъпкан, през който са минали всички хора преди Мен и Теб, а другият път води към Пропастта. Впрочем, именно от Пропастта идват всички Божества.

За моралното осакатяване

Дефинициите за т.нар. престъпление са многообразни. Тук ще стане въпрос за един по-страшен тип престъпления. Говоря за престъпления от типа на „престъпления срещу човечеството“. Те не са преки. Не са директно отправени срещу някого. Отправени са към всички нас! Това са престъпления, извършващи се в момента. И преди се случвали, и в бъдеще време пак ще се случват. Престъпления срещу морала и ценностите – такива са те. Извършителите на тези престъпления се наричат „морални престъпници“. Не се преследват от Закона, защото в Закона няма морал; Законът не се интересува от неща като Морал, Ценности и прочие. Законът се интересува от жертвите на вече наречените „морални престъпници“. Жертвите на „моралните престъпници“ са „Морално осакатените“. Моралният престъпник осакатява ценностите и морала на жертвата си. По този начин морално осакатеният неволно (без да иска) се превръща в „клиент“ на Закона; в престъпник „според Закона“.
Може би, все пак, има някаква връзка между моралния престъпник и законодателя…
(Може би те са едно и също?!)

За премълчаното

Преди минути върнах последните пари, които дължах на някого. Това се случи докато се прибирах от вечерната си самотна разходка. Видях приятел на човека, от когото преди около седмица-две бях заел пари. Дадох му парите, като му заръчах да му ги предаде. Почувстах някакъв вид облекчение. Забързах към вкъщи, защото преди да срещна въпросния човек, в главата ми се нароиха няколко идеи, които, при по-бавно темпо на ходене, може би щях да забравя.
Ето ме, вкъщи съм. Сядам да пиша своите „Записки“. Въпреки, че в четвъртък имам изпит, аз сядам да пиша, а не да чета. Защото пиша книгата на живота си.
Далеч съм от мисълта да водя Дневник на живота си в публичното пространство. Затова не си мисли, уважаеми, че няма неща, които да премълчавам. Напротив – премълчавам някои неща. Но повечето неща ги казвам, коментирам и разсъждавам върху тях.

За обществото

Има неща, които не ми позволяват да се отдам изцяло на ежедневните си ангажименти. Тези „неща“ са остатъци от красивото наивно детско любопитство и ги има не само при мен, но и при всеки гражданин на света. Това всъщност са въпроси, които не засягат (не касаят) нито теб, нито мен пряко (лично) – въпроси, свързани с обществото, световния ред, разпределението на т.нар. блага (ресурси) и тем подобни. С едни такива въпроси се сблъсках съвсем наскоро. Защо обществото продължава да позволява да се раждат хора, въпреки че няма ресурс за тяхното физическо (жизнено) оцеляване? Защо обществото позволява да се раждат хора, които не могат да бъдат изхранени и образовани Пълноценно? [Тези въпроси не са свързани толкова с родната ми страна – България, колкото с целия свят; като световен човек, аз се вълнувам от световните проблеми]
Тук изниква изводът, че съществува такова нещо като „безотговорност на обществото“. Той е верен дотолкова, доколкото съществуването на обществото е реално (а не измислица, фантазия).
Възможно ли е да съществува безотговорно общество? Ако е възможно, то това противоречи на основните елементи от природата (същността) на обществото. Защото всяко общество се обединява от обща ценностна система (или система от ценности). А когато една част от това общество не е изхранена и образована така, както е изхранена и образована другата част, това неизменно и безкомопромисно води до формиране на различни ценностни системи у двете части на обществото! (Вярвам в мисълта на Маркс, че битието определя съзнанието)
В този смисъл обществото, доколкото съществува, само прави така, че да се разслои, да се раздроби и раздели. Да се разпадне. Светът е тръгнал към упадък. Почти е стигнал Упадъка!
А свободата, пък, води до безотговорност (липса на отговорност). Свободата в обществото, може би, е истинската причина за безотговорността в обществото. За нея ще пиша по-нататък.

За божествата, боговете, идолите и други подобни… 

Бог е мъртъв! Така рече Ницше! Но и Ницше е мъртъв!
Всички умират, всички. Ние сме родени, за да умрем. Всичко идва, за да си отиде. След нас ще остане само тишина – така, както след тях остана тишина. И за да не преминат разсъжденията ми в мерена реч, каквото предчувствие имам, нека вкарам в словата си и елементи на конкретика. Бог е създаден, за да бъде погребан. А също и за да бъдат обяснени онези неща, които принципно без него биха били трудно обясними или изобщо не обясними. Човечеството има нужда от Един. Този Един да бъде водач. Пастир? Да, пастир! ОВЧАР! Заради страха, всичко е заради страха. Много хора се страхуват от смъртта; смъртта ги страхува, плаши ги. Затова хората си създават идоли. Идолът – това е също човек, но с особен статут. Авторитетът също. Но дали хората създават своите идоли и авторитети?
Не е ли слънцето също материя, но по-голяма, и не е ли заради своето превъзходство в Размера, център на нашата галактика? Та нали именно заради своето превъзходство, То (слънцето) кара планетите да се въртят около него. Пък и самото Слънце се върти около нещо, по-голямо по размер от него! И това Нещо, със сигурност, се върти, обикаля, около по-голямо Нещо! Това са законите не само на гравитацията, на физиката; това са законите на Битието, на Съществуването.
При хората е подобно нещо. Едни хора превъзхождат други с някакви качества. Привличат ги около себе си и се превръщат в техни Идоли, в техни Авторитети. Пък и макар по природа да са като тях. И въпреки всичко – без хора няма как да има идоли. Защото какъв идол е този, на когото няма кой да му се поклони; какъв авторитет е този, на когото няма кой да се позове, няма кой да му вярва? Никакъв! Но хората, които живеят без божества и богове, без идоли и авторитети продължават да са Хора! В този смисъл хората с особен статут, каквито са идолът и авторитетът, не биха могли да съществуват в особения си статут, ако ги нямаше онези Хора, на фона на които да изпъкнат. Слънцето не би било Слънце, ако ги нямаше планетите. Бог не би бил Бог, ако ги нямаше хората. Има ли Бог на планетата Марс? Не, там където няма хора, няма и Бог! Бог е неизменна част от хората. Те го погребаха. Два извода, от които само единият е верен, правилен:
-1- Хората спряха да се страхуват от Смъртта.
-2-Търси се Ново божество.