Архив

Tag Archives: цитати

„Но както казва Рузвелт: „В политиката нищо не става случайно и ако нещо се е случило, значи така е било замислено“. Затова ако за четвърт век демократично съществуване, държавата и обществото ни бяха поставени под пълен олигархичен контрол, значи така е било замислено. Ако през това време 2 млн. българи напуснаха страната, сред които и голяма част от цвета на нацията, значи така е било замислено. Ако тези, които останаха не вярват, че съдебната система е справедлива, не вярват, че партии ги представляват, не вярват, че органите на реда ги защитават, не вярват, че данъците им работят за тях, не вярват на институциите, не вярват на медиите, значи така е било замислено. Ако гражданите не вярват на държавата и в това недоверие изключително благоприятно се развива статуквото, значи така е било замислено. Ако в едно отворено и свободно общество, за каквото ние се считаме на хартия, търсенето на истината го наричат преврат, значи така е било замислено. Ако само два дни преди това представителите на политическите сили спънаха конституционните промени, с което минираха съдебната реформа, значи така е било замислено.“ – Лозан Панов

Декември, 2015 г.

„Варосваме крепостните кули, поправяме улиците, чешмите и други незначителни работи. Погледнете към тези, които ръководят строежите. Едни от тях от бедняци станаха богаташи, други никому неизвестни сега са на почит, а някои си построиха собствени къщи, по-големи от обществените сгради. Колкото е намаляло богатството на държавата, толкова се е увеличило тяхното богатство.
Къде е причината за всичко това? Управниците са господари на благата и чрез тях се върши всичко, а вие, народът, сте без сила, лишени от пари. Изпаднали сте в положение на слуга, някакъв придатък и сте доволни ако те ви раздават пари за театър или ви устройват тържества, и което е най-мъжествено от ваша страна, вие сте им благодарни, понеже ви дават това, което си е ваше. А те ви подкарват към такива забавления като градски затворници и ви правят послушни, за да им бъдете под ръка.“

Демостен, 349 г. пр. Хр.


Източник: „Речите, които промениха света“

По-долу съм наредил шест фрагмента от философските текстове на Александър Херцен от „Дилетантизмът в науката“:

-1-

Сега философията не може да бъде възприета от масите. Философията като наука предполага известна степен на развитие на самомисленето, без което не можеш да се издигнеш в нейната сфера. На масите изобщо са недостъпни безтелесните умозрения; те възприемат онова, което има плът.

-2-

На запазващите личните си убеждения е скъпа не истината, а онова, което те наричат истина.

-3-

Егоизмът ненавижда всеобщото, той откъсва човека от човечеството, поставя го в изключително положение; за него е чуждо всичко, освен собствената личност. Той навсякъде носи със себе си своята злокачествена атмосфера, през която светъл лъч не може да проникне, без да се деформира.

-4-

Уважението към истината е началото на премъдростта.

-5-

Извънредната всеобхватност на философията ѝ придава вид на достъпност отвън. Колкото по-всеобхватна е мисълта и колкото повече се придържа тя към всеобщността, толкова по-лесна е тя за повърхностно разбиране, защото подробностите на съдържанието не са развити в нея и не могат да бъдат подозирани.

-6-

Има въпроси, които вече никой не засяга не защото са били решени, а защото са омръзнали; без да са се уговорили, се съгласяват да ги смятат за непонятни, минали, непредставляващи интерес и не споменават за тях.

 – – – – – – – – – – – – – –

Други мисли на Херцен можете да прочетете в Уикицитат тук:  bg.wikiquote.org/wiki/Александър_Херцен

Превод от немски: Пламен Градинаров

 

~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~

                  Коренът на всички злини: че робският морал на примирението, свенливостта, самопожертвованието и абсолютното послушание е победил – по този начин господстващите натури са обречени на 1) присмех, 2) угризения на съвестта, – творческите натури се чувстват като бунтовници срещу Бога, те са несигурни и потиснати от вечните ценности.

                  Варварите показаха, че не са способни да се придържат към определена мяра: те се страхуваха от страстите и природните нагони, затова ги опорочиха: – същото се отнася за господстващите цезари и съсловия. От друга страна, възникна подозрението, че всяка умереност е признак на слабост, старост или умора (- дори Ларошфуко подозираше, че „добродетелта“ е просто една хубава дума в устата на онези, на които порокът повече не носи удоволствие). Самата умереност се представяше като въпрос на твърдост, самопринуда, аскетизъм, като борба с дявола и т.н. Естественото предпочитане към естетически оразмерената природа, вкусът към красотата на мярата се пренебрегваше или отхвърляше, защото хората искаха един антиевдемонистичен морал.

                  Вярата в удоволствието от умереността досега липсваше – това удоволствие на ездача на огнен кон! – Посредствеността на слабите натури се смесва с умереността на силните!

                  In summa: най-добрите неща бяха опорочени, защото слабите или неумерените свине ги представиха в най-лоша светлина – и най-добрите хора останаха скрити – и дори не се познаха.

~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~

                  Порочните и разюзданите: тяхното развращаващо влияние върху ценността на въжделенията. Именно показното варварство на нравите е това, което особено в средновековието води до един истински „съюз на добродетелта“, – както и също толкова показното преувеличаване на това, което изгражда ценността на човека. Борческата цивилизация (обуздаването) се нуждае от всички видове железа и мъчения, за да може да издържи ужаса на хищническата природа.

                  Тук, макар и под лошо влияние, понятията се смесват съвсем естествено: това, което хората на властта и волята могат да изискат от себе си, задава също и мярата на това, което те могат да си позволят. Подобни натури са пълната противоположност на порочните и необузданите: макар че при определени обстоятелства те правят неща, които надхвърлят въображението на ограничения греховен и неумерен човек.

                  Тук понятието „равноценност на хората пред Бога“ страда извънредно много: забраняваме си -постъпки и настроения, които сами по себе си спадат към прерогативите на силните, – като че ли сами по себе си те са недостойни за човека. Необходимо е да се заклейми цялата тенденция [ която води до появата ] на силните хора, за да може защитните средства на най-слабите (дори и насочени срещу самите тях) да бъдат обявени за ценностна норма.

                  Смесването на понятията стига дотам, че дори и най-великите виртуози на живота (чиято красота е в рязък контраст с порочните и необузданите) са били заклеймявани с най-обидни имена. Дори и днес човек вярва, че трябва да подценява един Чезаре Борджиа; това е смехотворно. Църквата е проклела немските кайзери заради техните грехове: сякаш един монах или свещеник може да обсъжда въпроса какво трябва да изисква от себе си един Фридрих Велики. Дон Жуан бил пратен в ада: това е много наивно. Забелязали ли сте, че в рая няма нито един интересен човек?… Ако помислим малко по-последователно и задълбочено какво представлява „великият човек“, то едва ли ще подложим на съмнение [ основанията, поради които ] църквата праща всички велики хора в ада – тя се бори срещу всяко „величие на човека“.

~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~

                  Правата, които един човек си присвоява, се съотнасят със задълженията, които той си възлага, и задачите, за които той се чувства израсъл. Най-често срещаните хора нямат право на съществуване, но те са едно нещастие за по-висшите.

~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~

                  Изграждането на господарите и господстващите съсловия е причинило най-големите безчинства в историята! Без римските цезари и римското общество християнството нямаше да стигне до господство.

                  Когато ограничените хора биват обзети от съмнение дали съществуват висши хора, тогава опасността става голяма! И човек стига до откритието, че дори и ограничените, потиснатите, бедните духом имат добродетели и че всички хора са равни пред Бога: по-голяма глупост не е имало на земята! Именно висшите хора измерват себе си в края на краищата с мащаба на робските добродетели – и откриват, че са „горди“, откриват, че всички техни висши свойства са осъдителни.

                  По времето на Нерон и Каракала възниква парадоксът, че „низшият човек е много по-ценен от този, който стои отгоре“! Затова си проправя път образът на Бога, който е възможно най-далеч от образа на могъщите, – богът на кръста!

~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~

                  Аз разбрах следното: ако възникването на великите и редки хора зависеше от съгласието на мнозинството (при условие, че те знаят какви свойства са характерни за величието и за сметка на какво се развива всяко величие), – то никога нямаше да има значителни хора!

                  Ходът на нещата не зависи от съгласието на мнозинството: на земята се е прокраднало нещо удивително.

~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~

                  Къде трябва да се търсят по-силните натури. – Изнамирането и изграждането на самостоятелните видове е много по-голямо и по-страшно: те имат насреща си инстинктите на стадото, традицията на ценностите; техните средства за защита, техните предпазни инстинкти не са силни, нито пък достатъчно сигурни, – това че те процъфтяват до голяма степен се дължи на благоприятния случай ( – най-често те преуспяват в средата на най-низшите и обществено безполезни елементи; когато потърсим там личността, ние я намираме с много голяма сигурност, отколкото в средните класи).

                  Съсловната и класова борба, която се води в името на „равноправието“, – ако пострада с нещо, в такъв случай тази борба се насочва срещу самостоятелната личност. (В определен смисъл личността може да се запази и развие най-лесно в едно демократично общество: тогава, когато грубите защитни средства не са повече необходими и средните условия се характеризират с една определена привичка към реда, честността, справедливостта и доверието.)

                  Най-силните трябва да бъдат вързани най-здраво, поставени в окови и внимателно наблюдавани: това го иска инстинктът на стадото. За него остава режимът на самопреодоляване, на естетическо отстраняване или „задължението“ за принудителен труд, благодарение на който човек повече не може да дойде на себе си.

~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~

                  Борбата срещу великите хора е оправдана от икономически съображения. Те са опасни като случайности, изключения, неблагоприятни обстоятелства, които са достатъчно силни, за да поставят под въпрос постепенно изграденото и обоснованото. Експлозивният материал трябва не само да се обезврежда, но и където е възможно, да се избягва самото обезвреждане. Това е основен инстинкт на всяко цивилизовано общество.

~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~

                  Аз изобщо не виждам как ще се оправи човек, който не е успял навреме да постъпи в добро училище. Подобен човек не познава себе си; той минава през живота, без да се е научил да ходи; заспалите мускули го предават на всяка крачка. Животът обаче е милостив към тези, които искат да завършат тази трудна школа: дългогодишната отпадналост вероятно, която изкарва наяве крайна сила на волята и самодостатъчност ; или едно внезапно появило се бедствено положение, отгоре на това бедствена за жените и децата, което подтиква към дейност, която придава нова енергия на заспалите влакна и жилавост на волята за живот. Най-желателното при всички обстоятелства си остава твърдата дисциплина в нужното време, т.е. в онази възраст, в която да изискаш много от себе си е въпрос на гордост. Защото това, което различава суровата школа като добра школа от другата, е, че се изисква много, че се изисква строго, че като правило се изисква доброто, отличното самò по себе си, че похвалата е нещо рядко, че липсва опрощаване на греховете, че укорът е остър, обоснован, без оглед на талант и произход. Ние имаме нужда от подобна школа във всяко едно отношение: това се отнася както за физически, така и за духовно развитите: би било фатално, ако тук прокарваме някаква разлика! Еднаквата дисциплина прави старателен както военния, така и учения: и погледнато по-отблизо, няма прилежен учен, в чиято кръв да липсват инстинктите на старателния воин. Да можеш да заповядваш и гордо да се подчиняваш; да си в строя, но във всеки момент да си в състояние да застанеш начело; да предпочиташ опасността пред уюта; да не мериш с един и същ аршин позволеното и непозволеното; да си по-голям враг на мискините, мошениците, паразитите, отколкото на злите. – Какво научаваме в една сурова школа? Да се подчиняваме и да заповядваме.

~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~

                  Малкото прилежно момче ще ви погледне иронично, когато му кажете: „Искаш ли да станеш добродетелен?“ – но той си отваря широко очите, когато го запитате: „Искаш ли да станеш по-силен от твоите приятели?“

~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~

                  Един поглед върху съвременните европейци ми дава големи надежди: тук се изгражда една дръзка господстваща раса, по протежението на една крайно интелигентна стадна маса. Наложително е движенията за образование на последната да не остават повече на заден план.

~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~

                  Същите условия, които тласкат напред развитието на стадното животно, подтикват също и развитието на водещото животно.

~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~

 

Фейсбук е приятно място, в което не само можеш да убиеш времето, но и да научиш нещо полезно или интересно. В списъкът с приятелите ми има един господин, Тодор Чонов се казва. Той е един от основателите на СДС в Пловдив, известно време е имал вземане-даване с политиката. От сайта events.bg се разбира, че е издавал списание „Плесница“ (джобен формат). Господин Чонов е и поет. Често публикува стихотворения в профила си във фейсбук. Но освен с поезия, той радва виртуалните си приятели и последователи и с интересни разсъждения. Ето някои от тях, взети директно от профила му:

1 юни 2015 
„Отдавна във фейспространството циркулират едни военно-полеви записки на Достоевски, в които се казва колко добре си живеели българите под турското робство, как си имали всичко – и ниви, и къщи, и имоти, и как гледали накриво и с омраза руските освободители, които дошли тук да им развалят кефа. И как руските освободители също гледали накриво българските селяни, защото те били по-свободни и имотни от руските мужици, и като каква ще е тая работа, дето истинските роби идват да освобождават един свободен народ, ами те идват да го поробят, не да го освободят.
И сега аз питам: има ли по време на Руско-турската война, български доброволчески военни формирования в състава на турската армия, които да бранят нивите, добитъка и къщите си от руския завоевател. Имало ли е български опълченци с фесове на главите?“

31 май 2015 
„Забелязал съм как хората, които ни превъзхождат – било с ум, било с красота, било с някакво умение, дарба или дори чисто физически, в ежедневното си общуване с нас изпитват неудобство от превъзходството си, стремят се да го неглижират, да го направят незабележимо или поне несъществено и маловажно. Щадят ни. Само простотията не изпитва ни срам, ни скрупульозност, ни милост към онези, които не са белязани с нейния знак.“

27 май 2015 
„Съзнателно или не, ние приемаме, че колкото по-голямо усилие, че дори и жертви сме направили, за да окажем помощ на ближния, толкова повече сме му помогнали. В повечето случаи изобщо не е необходимо да си чупим ръцете и краката, да си блъскаме ума и да се охахавяваме, нито пък да пресушаваме реки и да преместваме канари. Достатъчен е един поглед, който означава „С теб съм!“ и ние ще върнем вярата на човека в себе си, в другите и в нас, а обикновено на него повече не му трябва, нататък той ще се оправи и без нас.“

26 май 2015 
„Внимателно с реформите, дами и господа!
Навремето комунистите така се бяха барикадирали във властта, че съдилищата ги върнаха на постовете им до един, като получиха и солидни обезщетения за времето, през което бяха изгонени. Тогава нашите глупаци въведоха в кодекса на труда печално известния „член Капудалиев“, който позволяваше на всеки ръководител да уволнява по собствено усмотрение. И точно когато минаха всички процедури, законът влезе в сила и стана действащ, дойдоха комунистите на власт и попиляха с него цялото седесе, оставяйки само онези седесари, които подписаха клетвени декларации да им служат предано и вярно до смърт.
Това е най-малкият, но най-виждащ се пример, как се обръща кочината.
Така че – умната, да няма после плач и скърцане със зъби!“

24 май 2015 
„Никой не прави това, което иска, правим само това, което можем или просто не знаем какво правим.“

23 май 2015 
„Познати и роднини ми се оплакват, че трудно живеят, че парите не достигат, че изплащат големи заеми. Те са толкова искрени в оплакването си, че аз оставам с впечатлението, че заемът е нещо, което не се взима, само се изплаща!“

23 май 2015
„Бедният човек прави невероятно разумни планове как максимално добре да усвои определена сума, ако я има. И когато я има, я харчи за глупости.“

23 май 2015 
„Добрият човек дели залъка си със ближния, и като го раздели, дава му по хубавата половина. Тогава онзи решава, че човекът нито е добър, нито е ближен, ами е просто глупав.“

22 май 2015 
„Властта увълчва, бил съм във властта, макар на най-ниското й ниво, и имам преки наблюдения и впечатления.
Любопитно е да се отбележи, че най-податливи на увълчване са най-слабите, най-страхливите и най-безхарактерните люде, попаднали във властта.“

20 май 2015 
„Съд, прокуратура, полиция, данъчни, община, министерство, медия, посолство, армия, парламент – ако не си част от тях, по-добре стой настрана от тях и не ги допускай до себе си, защото рано или късно ще ти сритат задника.“

Откъс от статията на Васил Друмев „Обществото и неговото възпитателно значение“, публикувана в списание „Духовен прочит“ през 1881 г. (VI, VII):

„И влиза младият човек в живота с пълна вяра в доброто, с твърда решимост да се труди честно за себе си и за себеподобните си, със силно желание да изтрие сълзите на страдащите, да направи честити злочестите и с пълна готовност да жертва себе си, живота си за всичко, което е честно, полезно и свято. Младият човек вярва напълно, че всичко това се постига лесно. В него всичко е младо и пъргаво. Младата му кръв кипи и му дава пълна самонадеяност, младите му способности, умствени и нравствени, развити, усилени и подкрепяни от могъществото на придобитите в училището знания, жадуват за честна и полезна дейност, младото му сърце тупти от любов към доброто, към обществото, към народа; опитът не се е докоснал още до него със студената си ръка и той не се плаши от каквито и да било несполуки. Варата в доброто и честното го съпровожда навсякъде и го въодушевява във всичко. Велика и свята е минутата, когато младият човек встъпва в обществения живот, става вече деен член на обществото. Може ли което и да е общество да не посрещне тази млада сила с отворени ръце? Възможно ли е да се помисли, че обществото не ще отговори на тази млада любов и преданост, на тези млади и мощни сили с любов и доверие и не ще покаже пълна готовност да поддържа тази чудна енергия, тази свята преданост към честното и полезното, тези хубави стремежи? Трудно е да се помисли и да се повярва в това.

Обаче практиката ни показва съвършено противното. Ние наистина с любов и доверие посрещаме младите сили, радваме им се и сме уверени, че тези сили ще бъдат полезни за обществото и за народа, че те с по-голям успех ще съдействат за изкореняване на злото, което съществува у нас, за нравственото и материалното ни усъвършенстване. Но минават години и злото съществува между нас, а младите деятели, на които сме възлагали толкова хубави надежди, като че ли отслабват, променят се и стават обикновени хорица, без особени идеали, без особени високи стремежи и като се вгледаме в техните действия, желания и наклонности по-внимателно, ще видим, че безкористната любов и преданост към доброто и честното, високите и честни стремежи са отстъпили място на частния дребен интерес, на честолюбието, егоизмът и на различни недостойни домогвания; ще видим, че енергията и жаждата за честна дейност са се сменили с безделие и със жажда за леснота, самонадеяността – с малодушие, безкористието – с користолюбие.

Печален е този преврат, но виновни за него сме самите ние, самото общество. Животът е непознат на младия човек или не му е познат такъв, какъвто е той в действителност. Младият човек започва своята частна или обществена самостоятелна дейност под влиянието на онези хубави идеали и стремежи, за които говорихме по-горе, като вярва напълно, че във всичките свои хубави и честни стремежи той ще намери поддръжка и съдействие в обществото, че навсякъде ще срещне той онези откровеност, честност, добросъвестност, от които се въодушевява сам. Но опитът скоро го разуверява. Твърде скоро той започва да вижда, че там, където е предполагал честност, излиза безчестие, където е предполагал откровеност, излиза лицемерие; той вижда, че богатството, чиновете, ласкателствата и подмазванията се ценят повече, отколкото честния труд и откровеното отношение към делото, както и точното и строгото изпълнение на адълженията, вижда още, че твърде често неправдата тържествува, а правдата е тъпкана и унижавана. С една дума, той вижда, че преди, в семейството и в училището, той се е учил и се е научил съвършено различно да гледа на хората и на техните стремежи и домогвания, а сега действителността му предлага нещо друго, че неговите идеали си остават неосъществими. И младият човек започва да се колебае. Трудно му е да се откаже от идеалите си и на първо време той се бори за тях, въодушевяван от надеждата, че ще успее да ги осъществи, но несполуките, примерите на другите хора, присмиванията и горчивите обиди скоро го обезсърчават и обезсилват, а борбата за насъщния хляб, която, както знаем от опит, е тежка, упорита, го омаломощава до такава степен, че накрая той маха с ръка и на идеали и на високи и честни стремежи и на патриотизъм, и става благоразумен, т. е. Такъв, какъвто е болшинството, каквито сме може би всички.

Всичко това може да се случи, както наистина се случва, и тогава, когато младият човек и в къщи и в училището е получил много добро възпитание и твърде правилно и сериозно образование, защото животът и борбата в него са такива въобще, че пречупват и железни характери, както виждаме от твърде много примери в историята. Колко по-лесно може да се случи това, когато и възпитанието и образованието на младият човек са неправилни, непълни, както въобще е сега у нас.

И главна, ако не единствена, причина за това печално нещо сме ние самите, обществото. Обществото има твърде голямо възпитателно значение за младите хора, които вече влизат в живота, стават негови (на обществото) членове. Възпитанието, колкото то и да е правилно, пълно, усъвършенствано, не може по никакъв начин да се счита за завършено в родителския дом и в училището; то се продължава и трябва непременно да продължава и в живота. А в живота възпитатели на младия човек сме всички ние, които съставляваме обществото. Поговорката „между каквито живееш, на тях ще заприличаш“ има в това отношение пълно приложение и оправдание.

От всичко това ясно виждаме до колко е голямо възпитателното значение на обществото за младите хора и какви високи задължения налага това значение върху всеки един от нас.

Не е достатъчно само да се стараем да посеем в меките и възприемчиви детски души зърната на добро възпитание, не е достатъчно само да се трудим за подобрението на училищата, за снабдяването им с добри програми, инструкции и добри учители, не е достатъчно да изобличаваме слабостите и недостатъците в младото поколение, да го мъмрим и хулим за тези слабости и да му даваме най-добрите, най-практичните съвети, а трябва и самите ние да сме такива, каквито желаем да бъдат нашите младежи, трябва самите ние да имаме всички качества на един добър гражданин, на честен, трудолюбив, състрадателен, благочестив, патриот и образован човек, каквито искаме да видим синовете си и въобще бъдещите членове на обществото и народа си.“

Някои възгледи на Васил Друмев

Предлагам ви извадки от няколко текста на Васил Друмев.

· · ·

„Нравствеността е основа, най-якият корен на народния живот, на народната доброчестин. Падне ли един народ нравствено, той вече е в голяма опасност и откъм самото си съществуване.“ (Из „Животописание, значение на животописите“, публикуван за първи път в „Периодично списание“; текстът излиза в отделни части през 1870, 1871 и 1872 г.)

· · ·

„… днес времената са такива, щото колкото отиваме напред, толкова повече енергия и познания се иска от един народ, за да не остане той назад и да не заглъхне.“ (Из „Животописание, значение на животописите“)

· · ·

„Нам предстои още много да се бориме с невежеството у самите нас, както и с много други препятствия. В тая нравствена борба ние имаме нужда от примери на самоотвержение, твърда воля, енергия и т. под., защото само владеящиц с подобни свойства, ние можеме да имаме пълна надежда, че ще излезем победители и от тая борба; трябва ни насърчаване, защото препятствията са тъй силни и тъй много, щото нашите собствени усилия често се осуетяват.“ (Из „Животописание, значение на животописите“)

· · ·

„Миналото е коренът на настоящето и бъдещето. Който иска да добие добро и свястно настояще и бъдеще, той трябва основно да изучава миналото си. В миналото си ние ще намерим причините и условията на много наши сегашни народни особености, с които се отличаваме от другите народи. Всестранното развитие на един народ само тогава може да бъде правилно и успешно, когато бива съобразно с неговите особености, с неговът характер.“ (Из „Животописание, значение на животописите“)

· · ·

„Онзи, който си знае добре миналото, той знае какво е бил и какво може да бъде занапред. А това е много важно, особено за доброчестината на един народ.“ (Из „Животописание, значение на животописите“)

· · ·

„Величието на духа се познава, казвам, в несгодностите и в страданията, разбира се, у нас породени от невежеството.“ (Из „Животописание, значение на животописите“)

· · ·

„Образованието на сърцето и характерът следователно не зависи от нашата разумна и свободна воля: то става единствено под влиянието на външни причини, под влиянието на природата, средата (кръгът), в която се намира човек, и преимуществено под влиянието на родителите.“ (Из „За отхраната“)

· · ·

„По много неблагоприятни исторически и други обстоятелства, образувал се е характер някак си лошев в една значителна част от нас. Ний сме станали някак жестокосърдни, завистливи, злопаметни, егоисти: готови по-скоро да накажем, отколкото да простим; готови да прибегнем към най-черни лъжи и клевети, само и само да си отмъстим; готови сме за инатът си да развалим, най-светата и полезна работа.“ (Из „За отхраната“)

· · ·

„Обществото има много нужди, и сека нужда си има сферата. Следователно, задатъкът на отхраната е – да приготвим членовете на обществото тъй, щото секи един, действуящиц в своята сфера, да бъде полезен.“ (Из „За отхраната“)

· · ·

„Има неща, които са и треба да са общи за сичките человеци, които треба да ги има и френецът, немецът, и българинът, и англичанинът, и всички въобще.“ (Из „За отхраната“)

· · ·

„…нравствено свободният човек никога не се подчинява на страстите си или на страстите на другиго, никога не си позволява да върши нещо под какво да е друго влияние, освен под влиянието на разумността, честността, благородството.“ (Из „За отхраната“)

· · ·

„Училището знае и тряба да знае целта, към която е длъжен човек да се стреми в животът си.“ (Из „За отхраната“)

· · ·

„…тряба да знаеме и кое е добро и полезно в животът, тряба да знаеме и кое е добро и полезно за едно общество, за един народ, за цялото человечество. (…) тряба да сме познати при това и със стремленията и идеалите на това человечество.“ (Из „За отхраната“)

· · ·

„Простота и ясност се иска въобще при изложението на секи един предмет(…)“ (Из „За отхраната“)

· · ·

„Въобще человеческият живот се дели на две главни половини. В първата половина человек се готви за оная воля, която му предстои в животът, т.е. Готви се за деятелност – а във втората половина, – той вече действа като същество самостоятелно, което определя своите действия и постъпки по свои собствени убеждения, по своя собствена воля и съвест.“ (Из „За отхраната“)

· · ·

„Но дали човек бива съвършено свободен от какво да е възпитивающе влияние във втората половина на животът си? Не. Таквоз влияние произвежда на него обществото, между което той живее, неговата собствена опитност, превратностите на съдбата му и мн. др. За това се случава човек, в зрелият си възраст вече, да си изменява характерът, наклонностите и проч.“ (Из „За отхраната“)

· · ·

„Тряба да знаеме, че справедливо е казано, как навикът е втора природа. Онова, което се придобива от навик, никога или поне доста трудно се изкоренява. Придобитото от навик много по-яко устоява против всичко, от колкото онова, което се придобива по разумност и съзнание. В тежките и неблагоприятни минути в животът человек често остава глух към гласът на разумът и даже на съвестта, но рядко изменява на навикът си. Навикът е сила почти всемогуща.“ (Из „За отхраната“)

· · ·

„Колко и да не ще човек да каже нещо лошо за нашите училища, но не може да не изповяда, че те са далеч не само от целта си, ами и от онзи път, който води към тази цел. Нашите деца постъпват в училищата 7 или 8-годишни. Как есело и привлекателно се показва училището за едно дете, можеме да заключиме от това, че децата скоро намразяват училището и предпочитат по-добре да остават в къщи и да вършат някоя къщна работа, от колкото да идат в училище.“ (Из „Сказки за възпитанието“)

· · ·

„20-23-25-годишният млад човек на сичко гледа със самонадеяност, на сичко гледа с добро око, защото опитът още не го е поохладил и в него има горяща кръв, че всичко в светът става лесно и добро, стига само човек да ще. Ето какъв поглед има на святът младият човек, като излезе от училището и стъпва в животът. Ще рече, че той още не е познат с животът, в който встъпва; а като е тъй, то този живот ще е за него нвоа школа, ново училище. И наистина, до сега в родителският дом и в училището той се е готвил само за да може в тази по-горна школа, която се казва животът, да следва добре и с достойнство. (…) Сега, пита се, трябват ли тука учители или ръководители за човека? Трябва; но тези учители или ръководители са длъжни не толкоз да поучават, съветват, колкото да дават добър пример. И тези учители сме ний сички, цялото общество.“ (Из „Сказки за възпитанието“)

· · ·

Ще рече, господа, че не стига само да се стараеме да посеем в мяките и възприемчиви детски души зърната на добрата отхрана, не стига да се стараеме за подобрението на училищата си, ами трябва и сами ний да бъдем таквиз, каквито искаме да бъде нашето потомство, трябва сами ний да имаме сичките качества на един добър гражданин и човек, какъвто желаеме да видиме и синът си, децата си(…)“ (Из „Сказки за възпитанието“)

· · ·

„Влиянието над умът, над сърцето и над съвестта е най-силното и щом един човек успее да спечели таквоз едно влияние над други – то тоз човек може на много добри или зли работи да склони онези, над които господства с влиянието си.“ (Из „Сказки за възпитанието“)

· · ·

„В дейността, която изисква от нас обществото или отечеството, твърде често можем да дойдем в противоречие със своите собствени интереси и наклонности.“ (Из статията „Семейството“, публикувана за първи път в сп. „Духовен прочит“ през 1881 г.)

· · ·

„Патриотизмът не е патриотизъм, ако той не се корени дълбоко в сърцето на човека. Истински патриотизъм е само този, който произлиза от дълбока любов към народ и отечество.“ (Из „Семейството“)

· · ·

„…най-голямото, най-ужасното престъпление на света е отказването от своя народ, предателството и продаването на народните интереси, тъй като такова престъпление е насочено против най-свещените човешки задължения, то е противоестествено.“ (Из „Семейството“)

· · ·

„Семейството е основа на народ, отечество и държава и от семейството зависи отечеството и държавата да бъдат велики, могъщи и честити. Народът се състои от членове, а тези членове се раждат и отхранват в семействата. Много семейства, обединени в едно цяло, образуват общото, голямото семейство – отечеството. Каквито са семействата на един народ, такъв ще бъде и народът, който е съставен от тези семейства.“ (Из „Семейството“)

· · ·

„Въобще, там където възпитанието на младите поколения се е отстранявало от семейството, личният и общественият живот са почнали да упадат, характерите да стават дребнави, патриотизмът да отслабва. Това се вижда и в старите времена, виждаме го и сега и в нас самите.“ (Из „Семейството“)

· · ·

„…народните деятели трябва да се отличават винаги с висока, чиста нравственост.“ (Из „Семейството“)

· · ·

„Каквото е възпитанието на човека, такъв му е и характерът, такива са и делата му, такъв му е и целият живот.

Каквото възпитание се даде на членовете на един народ, такава ще бъде и съдбата на този народ.“ (Из „Обществото и неговото възпитателно значение“ – статия, публикувана за първи път в сп. „Духовен прочит“ през 1881 г.)

· · ·

„Възпитателното значение на училището е твърде голямо, но не по-малко е възпитателното значение и на обществото, и че едното без другото не може по никакъв начин да постигне целта си.“ (Из „Обществото и неговото възпитателно значение“)

· · ·

„Младата душа естествено има в себе си всички задатъци за нравствено съвършенство.“ (Из „Обществото и неговото възпитателно значение“)

· · ·

„Влиянието на всички членове на обществото не е и не може да бъде еднакво върху младото поколение. Затова точното изпълнение на задълженията, за които става дума, се изисква най-вече от тези, които са по-развити или тъй наречените образовани, от интелигенцията, а особено от органите, чрез които се проявява общественият живот. Тези органи са: литературата и журналистиката, правителството и държавните мъже и служителите на църквата или духовенството.“ (Из „Обществото и неговото възпитателно значение“)

· · ·

„Интелигенцията е сумата на умствените и нравствените сили на обществото и народа. Тя е мярката на общественото развитие и съзнание, от нея преимуществено се съставят органите, чрез които, както казахме, се проявява общественият живот и тя дава направление на този живот.“ (Из „Обществото и неговото възпитателно значение“)

· · ·

„Вестниците трябва да служат на истинските обществени и народни интереси, а не на интересите и страстите на своите издатели и списвачи и на техните партии и патрони.“ (Из „Обществото и неговото възпитателно значение“)

· · ·

„Литературата е съкровищницата, в която умствените сили на обществото и на народа внасят своите богатства. Поради това тя е твърде могъща възпитателна сила и за млади и за стари. Литературата може да очисти народните стремежи и идеали от всичко вредно, в което не напълно трезвото и ясно народно съзнание ги е облякло и да приготви сполучливото осъществяване на тези стремежи и идеали.“ (Из „Обществото и неговото възпитателно значение“)

· · ·

„Както начело на правителството трябва винаги да блести висока нравственост, така също нравствено чисти трябва да бъдат и държавните мъже и въобще чиновниците. Нравствено нечисти хора не трябва никога да заемат служби, било правителствени или граждански, защото такива хора, като минат на служба, съдействат за разваляне на нравствеността в обществото.“ (Из „Обществото и неговото възпитателно значение“)

„Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага, с които небесата даряват хората. С нея не могат да се сравнят нито съкровищата, които крие земята, нито тези, които таи морето. За свободата, както и за честта, може и трябва да се жертва животът и обратно, лишаването от свобода е най-голямото зло, което може да сполети човека. Казвам ти го, Санчо, защото ти видя пиршествата и изобилието, на които се радвахме в замъка, който преди малко напуснахме. Е добре, сред онези вкусни ястия и ледени напитки на мене ми се струваше, че се измъчвам от глад, защото не им се наслаждавах свободно, както бих им се наслаждавал, ако те бяха мои. Задълженията да се отплатиш за направените ти благoдеяния и милости са вериги, които пречат на духа да бъде свободен.“

Из „Знаменитият идалго Дон Кихот де Ла Манча“, Мигел де Сервантес („EL INGENIOSO HIDALGO DON QUIJOTE DE LA MANCHA“, Miguel de Cervantes Saavedra)

„Да, такава е била моята участ от най-ранно детинство! Всички четяха по лицето ми признаци на лоши качества, които не съществуваха, но ги предполагаха – и те се родиха. Бях скромен – обвиняваха ме в лукавство: станах потаен. Дълбоко чувствах доброто и злото; никой не ме ласкаеше, всички ме оскърбяваха: станах злопаметен; бях мрачен, другите деца – весели и бъбриви; чувствах се по-горе от тях – поставяха ме по-ниско: станах завистлив. Бях готов да обичам целия свят – никой не ме разбра: и аз се научих да мразя. Моята безцветна младост протече в борба със себе си и с другите; боейки се от насмешки, аз пазех дълбоко в себе си най-добрите си чувства: там те и умряха. Говорех истината – не ми вярваха: почнах да лъжа; като опознах добре хората и пружините на обществото, станах изкусен в науката за живота и видях как другите без изкуство са щастливи, като се ползваха даром от онези изгоди, към които аз така неуморно се стремях. И тогава в гърдите ми се роди отчаянието – не онова отчаяние, което лекуват с дулото на пистолета, но студеното, безсилно отчаяние, прикрито с любезност и добродушна усмивка. Станах нравствено осакатен: едната половина от моята душа не съществуваше, тя изсъхна, изпари се, умря, аз я отрязах и я хвърлих – докато другата шаваше и живееше в услуга на всеки, и това никой не забеляза, защото никой не знаеше за съществуването на загиналата ѝ половина; но вие сега събудихте в мене спомена за нея и аз ви прочетох нейната епитафия. На мнозина изобщо всички епитафии се струват смешни, но на мене не, особено когато си спомня кой е покойникът под тях. Впрочем аз не ви моля да споделяте моето мнение: ако моята изповед ви се струва смешна – моля, смейте се: предупреждавам ви, че това ни най-малко няма да ме огорчи.“

Из „Герой на нашето време“, Михаил Лермонтов