Архив

Tag Archives: Монтен

Michel de Montaigne – „Essais“. Подбрани мисли
/пета част/

Римската цифра посочва книгата на „Есета“ („Опити“), а арабските – главата в съответната книга. Преводът е на Тодор Чакъров.


„За тия, които се занимават с изучаване на човешките постъпки, няма по-голяма трудност от това да ги съгласуват и да им дадат някакво единно обяснение; защото те така удивително си противоречат, чде ти се струва невероятно да са произлезли от един и същ източник.“ (II , 1)

„Нашият обикновен начин на поведение е да следваме склонностите си – наляво, надясно, нагоре, надолу, където ни отнесе вихърът на случайностите.“ (II, 1)

„Нека не ви е чудно, ако този, когото вчера сте видели еди колко си смел, утре ще го видите също толкова страхлив; или гневът, или нуждата, или компанията, или виното, или звукът на тръбата са скрили сърцето му в стомаха; това не са чувства, възникнали чрез размишление, това са чувства, породени от обстоятелствата; нищо чудно в това, ако един и същ човек го видим съвсем друг при други, противоположни обстоятелства. “ (II, 1)

„Срамежлив, нагъл, целомъдрен, разпуснат, бъбрив, мълчалив, трудолюбив, изнежен, изобретателен, затъпял, тъжен, добродушен, лъжец, искрен, учен, невежа, щедър, скъперник, разточителен – всякакъв се виждам според това, как гледам на себе си.“ (II, 1)

„…за да съдиш за един човек, трябва дълго и внимателно да вървиш по следите му…“ (II, 1)

„Нашите намерения се променят, когато не са подредени и нямат цел. Никакъв вятър не ще помогне на този, който няма определено пристанище, към което да се отправи.“ (II, 1)

„Ето защо не е присъщо на зрелия ум да съди за нас само по външните ни постъпки. Трябва да се проникне и да се види кои пружини предизвикват движението; но тъй като това е рисковано и сложно дело, аз бих желал по-малко хора да се занимават с него.“ (II, 1)

„Всеки е склонен да преувеличава прегрешението на ближния и да омаловажава своето прегрешение.“ (II, 2)

„Измежду другите пороци пиянството ми изглежда особено грубо и грозно.“ (II, 2)

„Всички постъпки извън рамките на обикновеното могат да станат предмет на пагубни тълкувания, защото нашият вкус не допуска нито това, което стои над него, нито това, което е по-долу от него.“ (II, 2)

„Струва ми се, че непоносимата болка и страхът от една по-лоша смърт са най-оправдателните мотиви за самоубийствата.(II, 3)

„Много е трудно, когато става дума за човешките постъпки, да се дават някакви точни, продиктувани от разума правила, върху които случайността да не упражни своето право.“ (II, 4)

„Колко удивителна е силата на съвестта! Тя ни кара да изменяме на себе си, да се обвиняваме, да си навреждаме и дори при отсъствие на свидетел да заставаме срещу себе си (…).“ (II, 5)

„Така, както ни изпълва със страх, съвестта може да ни изпълни със спокойствие и увереност. За себе си мога да кажа, че винаги съм вървял с по-твърда стъпка, когато съм съзнавал чистотата на подбудите и невинността на намеренията си (…).“ (II, 5)

„Трудно е да се повярва, че разумът и знанието, колкото и голямо да е нашето упование в тях, са до такава степен силни, че да ни подтикнат към действие, ако освен тях ние не упражняваме нашата душа и не я приучаваме към дейност, предназначена от нея за нас; иначе тя може в необходимия момент да се окаже безпомощна.“ (II, 6)

„Чрез упражнения и опити човек може да се закали срещу болката, срама, бедността и други такива случайности; но що се отнася до смъртта, ние можем да я изпитаме само веднъж в живота си; когато се срещаме с нея, всички ние сме неопитни.“ (II, 6)

„Как лесно преминаваме ние от бодро в сънно състояние! Как незабелязано губим съзнание за околността и за нас самите!“ (II, 6)

„Най-мъдри и най-благочестиви хора са изживели своя живот, избягвайки всяка изтъкваща ги постъпка.“ (II, 6)

„Смятам, че човек трябва да бъде много внимателен, когато разсъждава за себе си, а също така и много точен в показанията – независимо от това дали говори високо или тихо.“ (II, 6)

„Ако някой се опиянява от своите знания, гледайки отвисоко на другите, нека обърне поглед към миналите векове; тогава той ще свие перата си; защото ще съзре хиляди умове, които ще го стъпчат в краката си.“ (II, 6)

„Никой почтен човек не ще счете за достойно да отличи себе си от другите с това, което е общо за всички.“ (II, 7)

„Тази грешка – да не можеш навреме да разпознаеш и почувстваш немощта си и рязката промяна в тебе, която предизвиква и в тялото, и в душата ти, според мен еднаква и за душата, и за тялото (ако не е по-голяма за душата), е погубила славата на повечето велики мъже в света.“ (II, 8)

„Децата имат младостта и силата в ръцете си и следователно – благоволението на света; затова приемат с подигравки властните и тиранични гримаси на един старец, който няма кръв нито в сърцето си, нито във вените си и прилича на бостанско плашило.“ (II, 8)

„Когато чувам да ми разкриват положението на някого, аз не се различавам с това, а веднага обръщам поглед към себе си, гледам какво е положението с мене. Всичко, което се отнася до този човек, се отнася и до мене. Неговият случай ме предупреждава и ме прави бдителен. Всеки ден и всеки час ние говорим за другите това, което бихме казали по-скоро за нас си, ако можехме да се съсредоточим в себе си така, както се разпростираме за другите.“ (II, 8)

„…духовните качества на децата ни говорят много и за самите нас. Те са истинска отплата за нашите грижи.“ (II, 8)

 

КРАЙ

 

 

Download „Благовест Цветанов – Подбрани мисли от Есета на Мишел дьо Монтен“

Advertisements

Michel de Montaigne – „Essais“. Подбрани мисли

/четвърта част/

Римската цифра посочва книгата на „Есета“ („Опити“), а арабските – главата в съответната книга. Преводът е на Тодор Чакъров.

Необходимо е да се грижим за нещо и да се занимаваме с нещо само дотолкова, доколкото да поддържаме бодрото си настроение и да се предпазим от неприятностите, до които довежда другата крайност – отпуснатото и сънливо безделие.“ (I, 39)

Слава и покой не могат да живеят под един и същ покрив.“ (I, 39)

Суетно желание е да се мъчиш да извлечеш слава от годините си на бездействие и усамотение.“ (I, 39)

В уединение можеш да се объркаш също така, както и в общуване със света.“ (I, 39)

…но никой писател досега не е посял повече зърна в книгите си или поне не е сял по-гъсто от мене.“ (I, 40)

По дяволите красноречието, което буди у нас ревност към самото него, а не към същността на нещата!“ (I, 40)

Ненавиждам смъртно всичко, което намирисва на ласкателство…“ (I, 40)

От всички човешки безразсъдства най-обикновеното и най-разпространеното е стремежът към име и слава“ (I, 41)

Ние жертваме благата и живота си, когато от тях имат нужда нашите приятели, но да бъде отстъпена честта, да бъде подарена славата другиму – това никога не се е случвало.“ (I, 41)

…степените в в душевното устройство на хората са толкова, колкото са стъпките от земята до небето, т.е. безброй.“ (I, 42)

За човека трябва да се съди по него самия, а не по гиздилата му.“ (I, 42)

Царят е човек като всички. И ако той е лош по рождение, дори властта над целия свят не ще го направи по-добър.“ (I, 42)

И наистина не е леко да управляваш другите, когато не си способен себе си да управляваш.“ (I, 42)

И общуването с жени не възбужда този, който се е наслаждавал до пресита. На когото не се е случвало да изпита жажда, той не знае какво голямо удоволствие е да утолиш жаждата си.“ (I, 42)

Всички истински блага, на които се наслаждават държавните мъже, са еднакви с благата на хората със средно положение (…)“ (I, 42)

Разумът ни заповядва да вървим винаги по един и същи път, но не винаги с еднаква бързина; и макар че мъдрият човек не трябва да позволява на страстите да го отклоняват от правия път, той може, без да изпадне в противоречие със своя дълг, да им позволи ту да ускорят, ту да забавят крачките му – да не го заковават като колос на едно и също място, неподвижен и безстрастен.“ (I, 44)

Това не е фехтовка, в която броят на ударите решава победата; докато врагът се държи на краката си, трябва да му се нанасят все по-силни и по-силни удари; победата не е победа, ако не сложи край на бойното действие.“ (I, 47)

Но в същност изглежда, че нашите замисли и разсъждения също така зависят от съдбата и тя придава даже на мисълта ни своята неяснота и несигурност. “ (I, 48)

Трябва да се стремим да подчиним на нашата власт колкото е възможно повече това, което зависи от случайността.“ (I, 48)

Аз бих извинил с готовност нашия народ, че за своето усъвършенстване той не се ползва от други образци и правила, освен от своите. Защото не само на простолюдието, но и на всеки човек почти е свойствена тази слабост да определя желанията и възгледите си в зависимост от условията, при които живее от самото си рождение.“ (I, 49)

…душите колкото са по-слаби, по-малко възможност имат да постъпват много добре или много зле.“ (I, 49)

Разсъждението е инструмент за всяка дейност и се употребява за всичко.“ (I, 50)

Понякога разсъждавам за нещо важно и сложно; тук обаче не мога да намеря нищо свое; пътят е дотолкова утъпкан, че не остава нищо друго, освен да вървя по следите на другите. В такъв случай ролята на разсъждението ми се състои в това да избера оня път, който изглежда най-добър, и да докажа, че от хилядите други този е най-предпочитаният.“ (I, 50)

Всяко наше действие разкрива нашата същност.“ (I, 50)

Измежду душевните качества на човека има и лоши; който не ги види, той не може да изучи душата изцяло. И става така, че човешката душа може да се изучи по-добре, когато тя върви с обикновени крачки.“ (I, 50)

Може би сами по себе си нещата имат своя тежест, свои измерения, свои качества; но вътре в нас ние ги прекрояваме според нащата мярка. Смъртта е ужасна за Цицерон, а желана за Катон, безразлична за Сократ.“ (I, 50)

Нашето щастие или нещастие зависи само от нас.“ (I, 50)

Съдбата не може да направи нищо за нашите нрави; обратното – те я повличат след себе си и ѝ придават свои облик.“ (I, 50)

…една дреболия, едно какво да е занимание на човека показва, както и всяко друго нещо, какъв е той.“ (I, 50)

Аз съвсем не мисля, че злонамереността у нас е така много, както суетността, нито пък, че злобата е повече от глупостта; ние не сме толкова зли, колкото безразсъдни; не сме толкова мерзки, колкото нищожни.“ (I, 50)

Защото онова, което човек ненавижда, той го взема на сърцето си.“ (I, 50)

Ако ние, макар и от време на време, се забавлявахме да се вглеждаме в себе си и ако времето, което губим за наблюдение на другите и за запознаване с неща извън нас, използвахме за изучаване на самите себе си, лесно щяхме да разберем от какъв слаб материал сме изградени и колко сме настабилни.“ (I, 53)

С каквото и да се запознаем, на каквото и да се радваме, ние винаги чувстваме, че то не ни удовлетворява и винаги ламтим към бедещето и непознатото, тъй като настоящето не може да ни насити, а затова, че ние не умеем да се възползваме разумно от него.“ (I, 53)

Прекаленият хлад и прекалената жар еднакво варят и пекат. Аристотел казва, че кюлчетата калай се топят и разливат от студа и суровата зима така, както от силната топлина. Желанието и насищането ни карат да страдаме и когато не сме постигнали наслаждението, и когато сме прехвърлили неговата мярка. Глупостта и мъдростта се пресрещат в едно и също чувство и отношение към несгодите, които постигат човека. “ (I, 54)

Детството и старческата възраст си приличат по слабостта на ума; алчността и разточителството – по стремежа към печелене и трупане на състояния.“ (I, 54)

С основание може да се каже, че има два вида невежество – едно, произтичащо от неграмотността, което предшества науката, и друго – многознайно, което върви подир науката; второто се поражда и създава от науката така, както първото се руши от нея.“ (I, 54)

Ако тези „Опити“ заслужават все пак да се говори за тях, може да се случи, както ми се струва, така, че те да не се харесат нито на обикновените и простите, нито на изключителните и превъзходните умове; едните няма да ги разберат, другите – не ще се задоволят с тях; те ще трябва да намерят мястото си между едните и другите.“ (I, 54)

И поведението на един човек, който смесва благочестието с нечестния живот, е достойно, струва ми се, за осъждане повече от поведението на човек, който си е по начало порочен и остава винаги верен на себе си.“ (I, 56)

Коя е тази чудовищна съвест, която може да бъде спокойна, след като е дала приют под един и същ покрив, в едно съгласувано и мирно съжителство както на престъпника, така и на съдията?“ (I, 56)

Каква досадна болест да се смяташ за толкова мъдър, че да не допуснеш някой друг да мисли малко по-различно от тебе!“ (I, 56)

Аз предлагам човешките мисли, в това число и моите, да се разбират просто като човешки, обособено, а не като установени и подредени по заповед на небето и поради това – мисли, които не подлежат на съмнение и не търпят възражения.“ (I, 56)

Да умреш от старост, това е рядка, изключителна и необичайна смърт; много по-неестествена от другите видове смърт (…)“ (I, 57)

Michel de Montaigne – „Essais“. Подбрани мисли

/трета част/

Римската цифра посочва книгата на „Есета“, а арабските – главата в съответната книга. Преводът принадлежи на Тодор Чакъров.

Не съвпадат с истинското приятелство и следните четири вида отношения между хората, установени в античността: родствените, обществените, породените от гостоприемство и любовните – нито поотделно, нито всички заедно.“ (I, 28)

Нищо не може да стои по-високо, ако има и друго, колкото него.“ (I, 28)

В отношенията, поддържани с определена цел, трябва да се отстраняват всички пречки, засягащи пряко тази цел.“ (I, 28)

Малко ме е грижа за душевната чистота на моя лакей; аз търся у него преди всичко усърдие.“ (I, 28)

Край масата аз предпочитам повече приятния събеседник, отколкото благонравния; в леглото – повече красотата, отколкото добротата; в сериозните беседи – положителното знание, свободно от педантизъм. И така нататък.“ (I, 28)

Обичам умерените и уравновесени характери; прекалеността дори и в доброто, ако не ме оскърбява, ме учудва и ме затруднява в намирането на подходящо за нея име.“ (I, 30)

Стрелата, която надминава целта, струва толкова, колкото и стрелата, която не я достига. Еднакво тягостно ми е, когато гледам в силна светлина, както и когато се взирам в мрака.“ (I, 30)

Не всички хора са склонни към всякакви наслаждения и удоволствия.“ (I, 30)

Истинско поле и предмет на заблуждението са непознатите неща. Самата необичайност на разказите за тях ни кара вече да им вярваме. Освен това, излизайки извън законите на нашата обикновена логика, тези разкази ни лишават от начини да се борим срещу тях.“ (I, 32)

Трябва да бъдем доволни от светлината, която слънцето желае да ни праща чрез своите лъчи; и нека, който вдигне очи, за да вземе макар и малко повече светлина върху себе си, да не се чуди, ако за своята дързост се лиши от зрение.“ (I, 32)

В която и област да се впусна, винаги се изправям пред бариерата на обичая – така старателно е обхванал той всички наши пътища.“ (I, 36)

Аз не споделям всеобщото заблуждение, че за другите трябва да съдим, сравнявайки ги със себе си. С готовност допускам, че има хора различни от мене. Ако аз имам определени обноски, не задължавам другите и те да ги имат – както обикновено правят някои.“ (I, 37)

Векът, в който живеем (поне под нашите небеса), е толкова тежък, че не само добродетелта, но дори представата за нея е нещо непознато (…)“ (I, 37)

Нашите съждения също така се опорочават, следвайки общата поквара на нравите. “ (I, 37)

…у нас има повече поети, отколкото съдници и тълкуватели на поезията; сякаш е по-лесно да се пише поезия, отколкото да се разбира.“ (I, 37)

Така че няма нищо чудно в това някой да плаче заради смъртта на този, когото дори не е искал да вижда жив.“ (I, 38)

Впрочем целта на всички, струва ми се, е една и съща – всеки да живее свободно според желанието си. Често си мислим, че сме се откъснали от грижите си, а в същност само сме ги сменили.“ (I, 39)

Ето защо не е достатъчно само да избягаш от хората; не е достатъчно да смениш мястото си; нужно е да избягаш от нравите на тълпата, които дълбоко са се вкоренили в тебе; нужно е да се откъснеш от себе си и след това отново да намериш своята същност.“ (I, 39)

Ние влачим оковите си навсякъде, където отидем; и все няма пълна свобода – винаги обръщаме поглед към това, което сме оставили след себе си, нашето въображение е винаги заето с него.“ (I, 39)

Злото е заседнало в душата ни, а тя не може да избяга от себе си.“ (I, 39)

И наистина мислещият човек нищо не губи, докато владее себе си.“ (I, 39)

Кой не се съгласява да даде с готовност здравето си, спокойствието си, живота си, за да получи известност и слава – най-безполезната, най-ненужната и най-фалшивата от вскички монети, които са в наша употреба?“ (I, 39)

Уединението, струва ми се, има по-голям смисъл за тези, които са дали на света най-цветущите си и най-плодотворните си години.“ (I, 39)

Време е да развържем връзките си с обществото, щом като не сме в състояние вече нищо да му дадем. Който не може да дава, той не трябва и да взема.“ (I, 39)

Ние трябва да се ползваме от случайните и независещи от нас удобства, щом ни доставят удоволствие, но те не трябва да бъдат основното в нашия живот; те наистина не са най-важното; и нито разумът ги желае.“ (I, 39)

Моето уважение към философа Аркезилай не намалява ни най-малко от това, че той си е служел със златни и сребърни прибори, тъй като положението му е позволявало това; дори го уважавам повече, че не се е лишавал от тия блага и се е разпореждал с тях умерено и свободно.“ (I, 39)

Аз виждам доколко са ограничени нашите естествени потребности; и като гледам как често просякът на моята врата е по-жизнерадостен и по-здрав от мене, поставям се на неговото място и се мъча да вляза в неговата кожа. Макар да знам, изхождайки от много подобни примери, че смъртта, нищетата, презрението и болестите са по петите ми, аз се мъча да не изпадам в ужас, като имам предвид, че по-нискостоящите от мене ги приемат с търпение. И не мога да повярвам, че неразвитият ум е в състояние да направи повече от силния; или пък че с помощта на разума не може да се постигне това, което се постига с навика.“ (I, 39)

Книгите са приятни, но ако, увлечени в тях, ние загубим жизнерадостта и здравето си, които са най-ценните за нас, нека ги изоставим! Аз съм от хората, които смятат, че ползата от книгите не може да замени тази загуба.“ (I, 39)

Мишел дьо Монтен

Michel de Montaigne – „Essais“. Подбрани мисли

/втора част/

Римската цифра посочва книгата на „Есета“, а арабските – главата в съответната книга. Преводът принадлежи на Тодор Чакъров.

всеки, който вътре в себе си почита общоприетите и утвърдени възгледи и нрави, не може да се откаже от тях без угризения, нито пък да ги следва, без да ги одобрява.(I, 23)

За да покаже, че няма нищо диво в света под нейна власт, природата понякога създава у по-малко просветени народи такива произведения на духа, които оборват и най-съвършените творения на изкуството.“ (I, 25)

Ние знаем да казваме „Така е казал Цицерон“, „Такива и такива са възгледите на Платон за нравствеността“, „Това са самите думи на Аристотел“. А ние, какво казваме самите ние? Какво правим ние? Какви са нашите съждения?“ (I, 25)

Аз мразя хора, които се отнасят по-нетърпимо към дреха с недостатъци, отколкото към душа с недостатъци и които съдят за човека само по поклоните му, по държанието му, по обувките му.“ (I, 25)

Когато срещнем лошо обут човек, ние казваме, че не е чудно това да е обущар. По същия начин, изглежда, както често опитът ни показва, че лекарят по-малко от всеки друг се грижи за здравето си, теологът – за усъвършенстването на своите нрави, а ученият – за истинските знания.“ (I, 25)

Никога не съм виждал баща, който да признае, че синът му е келяв или гърбав, колкото и очевидно да е това…“ (I, 26)

Нека възпитателят заставя своя ученик всичко да пресява през ума си и нищо да не му втълпява само със силата на авторитета и влиянието си.“ (I, 26)

Що се отнася до учението чрез общуване с други, често съм се натъквал на един обичаен порок: вместо да опознаем другите, ние само гледаме да се покажем пред тях и се стараем повече стоката ни да не се залежава, отколкото да купим от тях нова стока. Мълчаливостта и скромността са качества, твърде удобни за общуване.“ (I, 26)

Който се бори против законите, той заплашва най-порядъчните хора с камшик и въже.“ (I, 26)

Тези, които имат слабо тяло, се трупат с дрехи, за да го направят по-пълно; мисълта на някои е суха, а те я раздуват с думи.“ (I, 26)

От общуването с хора човешкият ум се домогва до изумителна яснота.“ (I, 26)

Опознавайки безкрайното множество характери, учения, съждения, закони и обичаи, ние се научаваме да съдим здраво за своите собствени, а също така нашият ум се учи да разбира своето несъвършенство и вродената си немощ – нещо, което не е лесно.“ (I, 26)

Толкова хиляди хора, погребани преди насм ни учат да не се страхуваме от смъртта и спокойно да преминем в другия свят, където ще намерим добра компания.“ (I, 26)

Защото, струва ми се, първите съждения, с които трябва да бъде наситен умът на ученика, трябва да бъдат съждения, които ще внесат ред в неговите нрави и чувства, които ще го научат да познава себе си, да живее, както трябва, и да умира, както трябва. От свободните изкуства ние трябва да започнем с онова от тях, което ни прави свободни.“ (I, 26)

Странно нещо, в нашия век философията дори и за умните хора е само празна и фантастична дума, която няма никакво приложение и никаква цена – нито в мислите, нито в делата на хората. Предполагам, че причина за това са безкрайните спорове, които са задръстили нейните пътища.“ (I, 26)

Учат ни как да живеем, когато животът си е вече отишъл“ (I, 26)

Философията има свои разсъждения както за новородените, така и за грохналите от старост.“ (I, 26)

Колко такива хора съм срещал в мое време, които от прекалена вдаденост в науката са оглупявали!“ (I, 26)

Френската мъдрост отдавна е станала пословична с това, че рано се казва и бързо се забравя.“ (I, 26)

Странното и необичайното в нашето поведение и нрави трябва да се избягва като пречка за общуването ни с хората и като нещо уродливо.“ (I, 26)

Аз искам дори и в разпуснатостта си той да превъзхожда по издръжливост и твърдост другарите си. И ако не причинява зло, то да не бъде нито от липса на възможности, нито от липса на знания, а само от липса на зла воля.“ (I, 26)

Истинското огледало на нашите мисли е начинът ни на живот.“ (I, 26)

Светът е толкова бъбрив, че още не съм срещал човек, който да говори не повече, а по-малко, отколкото е нужно; за всеки случай половината от нашия живот отива в говорене.“ (I, 26)

Привличайки вниманието върху себе си, красноречието нанася вреда на самата същност на нещата.“ (I, 26)

А и в моя характер нямаше други пороци, освен мудността и ленивостта. Опасно беше не това, че ще направя нещо лошо, а това, че няма да направя нищо. Нищо не предвещаваше, че ще стана лош, а всичко – че ще стана безполезен. За мене можеше да се предвиди склонност към безделието, но не и към злото.“ (I, 26)

Не без основание може би ние приписваме лековерието и податливостта към внишения на невежеството и простодушието; някога ме бяха учили, струва ми се, че вярата е нещо, което сякаш се запечатва в нашите души; а щом е така, колкото душата е по-мекушава и по-неспособна за съпротива, толкова по-лесно е да се запечата нещо в нея, каквото и да е то.“ (I, 27)

Ако наречем чудо всичко, до което нашият разум не може да достигне, то колко такива чудеса непрекъснато ще се появяват пред погледа ни?“ (I, 27)

Не толкова величината, колкото новостта на нещата е, която ни подтиква към търсене на тяхната причина.“ (I, 27)

Колко малко вероятни неща има на света, засвидетелствани от хора, които заслужават доверие!“ (I, 27)

Нека да си спомним колко противоречия чувстваме ние в нашите собствени съждения. Колко много неща вчера сме приемали с ненарушима вяра, а днес ни се струват измислици. Високомерието и любопитството са двата бича на нашата душа. Последното ни кара да си пъхаме носа навсякъде, докато първото ни забранява да оставяме нещо нерешено и неопределено.“ (I, 27)

Michel de Montaigne – „Essais“. Подбрани мисли

Римската цифра посочва книгата на „Есета“, а арабските – главата в съответната книга. Преводът принадлежи на Тодор Чакъров.

Не толкова аз създавах книгата, колкото тя създаваше мене; това е книга, неотделима от своя автор; мое собствено занимание и част от живота ми.“ (II, 18)

Аз обичам да пиша вкъщи, в моя див край, където никой нито може да ме открие, нито да ми помогне… Другаде бих писал по-добре, но тогава съчинението ми нямаше да бъде толкова мое.“ (III,5)

Няма по-лесно и едновременно по-сложно занятие от това да беседваш с мислите си – всичко зависи от това, каква е беседващата душа“ (III,3)

…не ще се намери нито едно държавно устройство, в което да няма примес от церемониално тщеславие или лъжа – за да се държи народът под юзда“ (II, 16)

Нашите природни и придобити качества са толкова смешни, колкото и нелепи“ (I, 50)

Природата ни е извела на света свободни и независими: ние сами се затваряме в едни или други кръгове“ (III,9)

Моята философия е в действието, в естественото и неотложно ползване от живота; и по-малко във фантазиите.“ (III, 5)

Ние сме се родили, за да действаме.“ (I, 20)

Простолюдието е по-мъдро, тъй като е толкова мъдро, колкото е необходимо.“ (II, 17)

Ние стигаме до някаква истина по пътя на съгласуването и съдействието на нашите пет сетива; но може би, за да достигнем едно достоверно познание за същността на нещата, биха ни били нужни не пет, а осем или десет сетива.“ (II, 12)

…чумата за човека е мнението му, че знае.“ (II, 12)

Не е ли по-добре да се въздържаш, отколкото да избираш от множеството заблуждения, които човешката фантазия е създала? Не е ли по-добре да не изразяваш мнението си, отколкото да се месиш в тия размирни и свадливи спорове?“ (II, 12)

Ние нямаме друго мерило за истинното и разумното освен примера и образеца на мненията и нравите в страната, където живеем.“ (I, 31)

Каква истина е тази, за която планините са граница и която става лъжа за хората отвъд тях?“ (II, 12)

Ние лесно тълкуваме смисъла на чуждите писания, когато това е в полза на нашите предварително изработени мнения.“ (II, 12)

Нашето велико и славно творение ще бъде да живеем, както трябва.“ (III, 13)

Когато ми противоречат, събуждат не гнева ми, а вниманието ми; аз се обръщам към тоя, който ми противоречи и който следователно ме учи. Общата кауза и на двама ни трябва да бъде истината.“ (III, 8)

Страхът, желанието, надеждите ни тласкат към бъдещето и ни лишават от чувството и разбирането на това, което е, за да ни подмамят към това, което ще бъде – дори и тогава, когато нас не ще ни има.“ (I, 3)

И наистина – както изпитваме досада, когато, вдигайки ръка за удар, не достигаме оредмета, който искаме да ударим и пропиляваме силите си напразно; както, за да почувстваме наслада за окото, хубавата гледка не трябва да се губи и изчезва в мъглявината, а да има предел, който да му служи за опора, (…) така, струва ми се, потресената и развълнуваната душа се губи в себе си, ако не ѝ се даде нещо, за което да се залови; затова трябва винаги да ѝ се предоставят предмети, които да ѝ служат като цел и мотив за действие.“ (I, 4)

… така е и с ума: ако не е зает с нещо определено, което да го държи под юзда и да го заставя да работи, той се мята без цел насам-нататък по безкрайните полета на въображението…“ (I,8)

Дух, който няма никаква определена цел, се погубва; защото, както се казва, който е навсякъде, той не е никъде…“ (I, 8)

Изглежда, че бързото и внезапно действие е повече свойствено на духа, а бавното и улегнало – на ума.“ (I, 8)

Душата извлича полза за себе си от всичко.“ (I, 14)

Доверието към порядъчността на другия е достатъчно доказателство за собствената порядъчност и нея бог щедро покровителства.“ (I, 14)

Сами по себе си нещата не са нито мъчителни, нито трудни; нашата слабост и малодушие ги правят такива.“ (I, 14)

… всяка мъдрост и всички разсъждения в света се свеждат в края на краищата до това да се научим да не се страхуваме от смъртта.“ (I, 20)

… няма по-неумолим и по-коварен наставник от навика.“ (I, 23)

Навикът притъпява остротата на нашия ум.“ (I, 23)