Към същността на цитата и цитирането

Много са тези текстове, които съдържат цитати – скрити или явни. Не са малко и онези текстове, които предоставят ново съдържание и не използват никакви цитати.

Интертекстуалният подход наложи схващането, че всеки текст е сбор от цитати, че дори и ние, хората, говорим помежду си чрез цитати. Според Жерар Женет цитатът е „най-експлицитна и най-буквална“ форма на интертекстуалността, а също и „ефективно присъствие на един текст в друг“. Според Юлия Кръстева „…всеки текст е конструиран като мозайка от цитати, всеки текст е абсорбиране и трансформация на друг…“. Р.Барт споделя следното схващане за цитирането: „…стилът е процес на цитиране, тяло от формули, памет, културно наследство…“ И трите посочени мнения са, разбира се, логично издържани и до голяма степен верни. Но този тип схващане – че всеки текст е сбор от цитати – има един недостатък, произтичащ от твърде общото схващане на същността на цитата. Защото и цитатът е сам по себе си текст. Той се проявява като свързващо звено между два текста – текстът, в който все още не е цитат и текстът, в който присъства вече като цитат. И всъщност даден текст или откъс, фрагмент, част от текст се реализира като цитат тогава, когато е отделен от първоначалния си контекст и е прибавен към друг, подобен на този контекст. Цитатът търси подобието, демонстрира подобието. В този смисъл цитирането (мислено като процес на проявление на цитат) би трябвало да се разбира като зададен от автора код, ключ за разбиране на онзи текст, в който присъства.
Но къде свършва съвпадението на две словосъчетания и дори думи и къде започва цитатът е въпрос, изискващ конкретен отговор. Може да се каже, че там, където думата, словосъчетанието или текстът е формално изразен като цитат – тоест ясно и точно е посочено, че става дума за цитиране -, тогава този текст, това словосъчетание или тази дума се определя като явен цитат. Формалното изразяване на нещо като цитат става чрез определените за целта средства – поставяне на кавички, споменаване на източник и т.н.
Скритите цитати са с твърде обща характеристика, породена от формалната им неизразеност като цитати. Те не се маркират като цитати, което ги прави трудно откриваеми от формална гледна точка. Това съвсем не означава, че не са откриваеми изобщо, напротив – откриваеми са, но не от формална гледна точка. За да бъдат открити, осъзнати като цитати, текстовите елементи разчитат на рецептивната памет (т.е. на паметта – културна и всякаква друга – на рецепиента). Такива са алюзията, парафразата, реминисценцията, имената на митологични същества и т.н.
Тоест два са основните типа цитати – явни и скрити. Според качествата на рецепиента могат да бъдат определени и така:
– успешно функциониращи като цитати
– неуспешно функциониращи като цитати
Според продукцията на текстовете, цитатите могат да бъдат както скрити и явни, така и осъзнати и неосъзнати.

И още една гледна точка. Не е тайна, че употреба на цитати (тоест преднамереното цитиране) в същността си представлява позоваване на авторитети. Етимологията на думата ни отвежда към две начала. Едното начало е латинското citatum – посочено, а другото – латинското cito , което означава призовавам (използвано в съдебната практика). По този начин цитатът функционира като нещо чуждо на текста, в който присъства, нещо, което е взето от някъде, а не оригинално и принадлежащо на текса, в който присъства като цитат. Цитирането демонстрира приемственост, защото даден текст приема фрагмент (бил той дума, словосъчетание, изречение и т.н.) от друг текст. Там, където има цитиране, там има и приемственост, връзка с нещо казано, написано или случило се вече. В този смисъл може да се насочим към едно по-общо схващане на онези текстове, в които се проявява процесът цитиране – че тези текстове не претендират за ново начало. Докато онези текстове, в които процесът цитиране не е проявен – тогава говорим за претенция на текста да скъса с миналото и културно-историческата традиция, за амбиция на текста да бъде ново начало.
И тъй като разните текстове съдържат в различна степен цитирането, тогава ще се твърди, че онези текстове, които в най-висока степен цитират други текстове – те в най-висока степен осъществяват културно-историческата приемственост и в най-ниска степен съдържат амбицията за ново начало. И обратното: онези текстове, които в най-ниска степен цитират други текстове – те в най-ниска степен осъществяват културно-историческата приемственост и в най-висока степен съдържат амбицията за ново начало. Толкова по въпроса за цитатите и цитирането.

Последните минути на дякон Игнатий

„О, бесило славно!

По срам и по блясък ти си с кръста равно!“

(Вазов)

  През този месец отбелязваме 177 години от рождението на Васил Левски. Днешният ден предоставя прекрасен повод да се напомни за делото и личността на Васил Иванов Кунчев – Апостолът на българската свобода. Ние – признателните съвременници – се прекланяме пред личността и делото на великия българин Васил Левски. Апостолът на нашата свобода ще продължи да бъде безспорен авторитет в съзнанието на българите, ще вдъхновява както нашите съвременници, така и бъдните поколения, потомството. Делото на Левски вълнува вече повече от век и половина българската нация, обект е на стотици, ако не и на хиляди проучвания и интерпретации както тук – в България, така и извън пределите на страната ни. Личността на Дякона отдавна се е превърнала и ще остане завинаги мерило за патриотизъм, чест и достойнство. Нека никога не забравяме онези достойни мъже, които с цената на живота си са платили за нашата свобода – на тях им дължим признателност и уважение.

Личности като Левски безспорно са божи дар за всяка нация.

За съжаление много са народите и държавите по света, които нямат своята велика и светла историческа личност. Българският народ обаче – сякаш благословен от бога – има своята силна и непреклонна личност в лицето на Апостола. Животът на Васил Иванов Кунчев бележи нов етап в развитието на историята ни – етап към цивилизоване, европеизиране на българската нация. Показателни тук са думите на Дякона: „Да бъдем равни с другите европейски народи зависи от нашите собствени задружни сили“.

Интересни са два споменни текста на Вазов, които се отнасят до мащабния корпус от текстове, посветени на Васил Левски. По-долу ще прочетете извадки от тези текстове, документиращи последните мигове на Левски на тази земя. Васил Кунчев продължава да бъде свързан с Отечеството дори и тогава – в последните минути на своя живот. Малко са тези достойни мъже, които сред своя собствен живот поставят отечеството в такава върховна позиция. Именно заради това такива личности винаги ще вълнуват българското съзнание и ще предизвикват възхита – защото са носители на изключителни качества.

Ето и откъсите от спомените на Иван Вазов:

1

Из „София на 1880 година“ (Текстът е публикуван за първи път в „Българска сбирка. Списание за книжнина и обществени знания“, г. XII, 1905, кн. 10, стр. 605-608).

Най на източния край, усамотена, стоеше стара турска казарма, днес артилерийска казарма. В нея казарма е бил затворен на 1872 г. Левски, след пленяването му в Къкринския хан. Пусто беше мястото, дето днес е паметникът на героя и дето се е издигало бесилото му. Покойният поп Тодор, който го е изповядал на предсмъртния му час, ми разказа как е станало това. Повикан от пашата, той дошъл тука и видял Левски, обиколен от турски войници, от много турча и кадъни, които го ругаели. Левски бил много изнемощял от страданията, със сухо, пребледняло, страдалческо лице. Поп Тодор бил много уплашен, понеже били близки приятели с Левски, и се е боял да не би да е направено някакво опасно за него признание. Но работата била друга. Пашата се обърнал към свещеника: <<Папаз ефенди, сторете с тогова според както е вашия закон!>> – и посочил Левски. Поп Тодор приближил до Левски и го поканил да се изповяда. В тоя върховен миг той го намерил религиозно настроен. Левски няколко време с тих шепот му се изповядал. После завършил с тия думи:

– Дядо попе, поменувай ме в молитвите си: <<йеродякон Игнатий>>.

Игнатий и било духовното име на дякона Левски.

Тия са били последните му думи.

2

Из „Към очерка <<София през 1880 г.>>“ (За първи път текстът е публикуван в „Българска сбирка. Списание за книжнина и обществени знания“, г. XII, 1905, кн. 10, стр. 653).

Когато вече беше отпечатан горния ми очерк в първата кола на настоящата книжка, аз случайно се срещнах с г. Димитра Димов (Папашата), близък приятел на Левски и бил в София във време на обесването му. Като му отворих дума за епизода – последните минути на Левски, – който описвам там, г. Димов ми разказа как той го бил чул от устата на същия поп Тодора, и който той помнел добре. Разказът му поправя и допълва моя. И ето как е била всъщност работата:

Поп Тодор е бил повикан да причести дякона. Той дошъл с причастието на лобното място. Пашата му заповядал да причести осъдения на смърт с думите, които аз предадох, и се оттеглил настрана, както сторили и войниците там, за да се оставят поп Тодор и Левски сами.

Поп Тодор тогава се приближил до Дякона и го попитал скръбно и тихо:

– Василе, желаеш ли да се причестиш?

– Желая – отговорил Левски.

– Но ти знаеш, че преди светото причастие е нужна изповед? Искаш ли да се изповядаш?

– Искам.

Когато се свършила изповедта, попът отворил требника, за да прочете отпустителната молитва.

Тогава Левски му казал:

– Дядо попе, помени ме тука: <<дякон Игнатий>>.

Левски не произнесъл вече друга дума. Той видял и приел със студено спокойствие смъртта си.

По-после любопитни софиянци се опитвали напразно да изкопчат от попа нещо за Дяконовата изповед. Поп Тодор запазил тайната, както му повелява дългът. Но Папашата само после казал следующето:

– Когато Васил Левски се изповеда, той прибави тия думи: <<Всичко, каквото съм сторил, сторих го за отечеството!>>

 

Познатият ни приказен свят…

Наскоро една песен ме впечатли със светоусещането, което остави у мен след като я чух. Във въпросната песен се изобразява неубедителността на приказния свят, непълнотата на приказната парадигма, нейната дефектност и произтичащата от тази дефектност нефункционалност. По-долу показвам текста на песента. В дясно на реда на всеки стих съм отбелязал какъв е типът на изпълнението му – в един глас, солов (с) или в множество от гласове, хоров (х).

Дух един живял затворен (с)
после някой го отворил (с)
да не гине от жажда и глад. (х)
Но духът щом с радост хвръкна (с)
нещо явно се обърка (с)
в познатия ни приказен свят. (х)

Виж Снежанка – и таз добра – (с)
до Канада се добра (с)
и за връщане не мисли и дори (х)
праща помощи в колет (с)
със специален самолет (с)
за джуджетата си гладни и добри… (х)

Червена шапчица? Че тя (с)
до сто години доживя (с)
и върви все напред към разцвет. (х)
От конгрес към нов конгрес (с)
дебне я вълкът злочест – (с)
за фасон нахлупил синия каскет… (х)

Бог високо, цар далеко; (х)
помежду им сам – Човекът (х)
мъкне своя житейски ярем. (х)
Празни приказки вече нещем. (х)
Нещем! (х)

А ламята, тъй се случи – (с)
в реституция получи (с)
златни ябълки – цяло дърво. (х)
Трима братя – рекетьори (с)
все й обикалят двора (с)
и ще стане – познайте какво…(х)

– Айде, ламята, (с)
ако обичаш, гор’и р’ъцете (с)
и дай парата. (с)
– Добр’е. (с)

Пусти дядо белобради – (с)
пет години ряпа вади, (с)
покрай нея снове ли, снове… (х)
Котка с куче, баба с внуче (с)
чакат дядо да сполучи, (с)
че цените растат с часове… (х)

Двама безработни братя (с)
тикат в студ и пек колата (с)
– а неволята вътре седи. (х)
Хем са боси, хем са голи, (с)
по-добре слезни невольо (с)
и от помощ ги освободи… (х)

Бог високо, цар далеко; (х)
помежду им сам – Човекът (х)
мъкне своя житейски ярем. (х)
Празни приказки вече нещем. (х)
Нещем! (х)

Този текст демонстрира еволюцията на мисленето, показва движение от образното към понятийното мислене, от митологичния светоглед към реалистичния. Онова, което се изрича от многогласовото изпълнение, отбелязано с „(х)“, дискредитира соловото такова.
В количествено отношение лесно може да се наблюдава доминирането на соловото изпълнение, но дискредитиращата роля на по-малко застъпеното хорово такова предполага смисловото доминиране на хоровото над соловото.
Наивността на смислите, показани в соловото, едногласното изпълнение предполага свързване на реалистичния подход на светоусещане и интертекстуалните връзки между този текст и засегнатите приказки. Дискредитиращата роля на хоровото изпълнение демонстрира тоталната липса на такова свързване и на такава връзка. Изводът е категоричен и ясно изразен в последната, петстихова цялост.

Спете спокойно, деца

Това се случи преди няколко вечери, когато се прибирах към вкъщи. Минах през централната част на града, където бях обграден последователно от пет улични кучета, които веднага щом ме наобиколиха започнаха да лаят, редувайки се. Бях виждал тези кучета да лаят по движещи се наоколо автомобили, по бездомници, по други кучета. Но тази вечер предвид късния час нямаше и следа нито от автомобили, нито от бездомници, нито от други кучета. Може би затова така ме наобикаляха и обкръжиха. Е – направих се, че не съм загрижен за тяхното присъствие и бавно ги подминах. Да знаете – този номер действа. Защото днешните бездомни кучета са доста интелигентен тип кучета: виждал съм дори как преминават по пешеходна пътека, как изчакват светофара. И това ако не е интелект! А виждал съм и хора – далеч по-неуки от тези кучета – които не изчакват светофара, които преминават покрай пешеходната пътека, но не и по нея – сякаш се стараят да не настъпят някоя от белите пътни маркировки.

Тъй се измъкнах аз от кучетата, престорих се, че не ги виждам. А те – може би обидени – ме оставиха намира. По-нататък по пътя за вкъщи продължих да вървя. Градът бе от празен по-празен, от пуст по-пуст.
Минах покрай една автобусна спирка,
гледам спирката,
гледам до спирката – пейки,
гледам на една от пейките – легнала някаква възрастна жена с побеляла коса. Легнала и спи. И тази жена не я виждам за първи път. Напротив – твърде често съм я виждал в последната година-две. И тя е все така заспала все там, на тази пейка до тая автобусна спирка. Аз често съм минавал покрай нея, вървейки към някакви топоси из града. Но никога досега не съм я тъй съжалявал, както тази вечер. Тая жена няма дом, няма легло, няма постеля – вместо това лежи пред сградата на съда, пейката е нейното легло, а някакъв тънък парцал е нейната завивка. Подминах я с тежка въздишка, проклинайки този естествен подбор.

Влизам в един опустял денонощен магазин. Купувам си нещо – не помня какво. На касата гледам – две продавачки – едната дебела, другата тънка – и един охранител – по-слаб и от мен. Докато се осъществява процеса на покупко-продажба чувам как дебелата женица се жалва на слабата, че някой си щял да я съди, понеже не е имала в касата една стотинка, за да му върне ресто. Днес й била пристигнала призовка от съда. Стреснат излизам от магазина и с неуверена стъпка към вкъщи вървя. Вървя и си мисля, и се чудя…

И ето, че скоро до вкъщи си стигнах и седнах си в стаята бяла. Запалих цигара и пак си мисля, и пак се чудя – „боже, кво ми се случи?“, „Какво видях с очите си сини?“… Бездомните кучета, бездомната жена, спяща на автобусната спирка, жалката, макар и дебела женица, която ще ходи в съда, която ще бъде заведена в Храма на Темида затова, че не е имала да върне една стотинка ресто (= 0,005 €)…

Нима не е страшно това? Нима не е една представителна извадка на всичко онова, което не виждаме?

Вкарвам в употреба коефициента сто. Ако си видял с очите си човек да спи по улиците градски – умножи по сто и ще разбереш колко още спящи бездомни хора не виждаш. Ако една жена е съдена за такава елементарна глупост – умножи по сто и ще разбереш колко още такива като нея има, но не знаеш за тях. Ако си видял пет бездомни кучета в града, умножи по сто и ще разбереш колко още има, но не си срещал.

Положението е като пред война. Не си мислете, че е розово!

А аз загасих лампата в стаята си, заспах в нощта мрачна и тъмна.

„Спете спокойно, деца“

Развръзката

А ето каква е развръзката на онова, което се случи в края на миналия месец и за което, впрочем, писах (пак по същото време) в блога си. Днес получих официално писмо от декана на филологическия факултет към ВТУ. Ето как изглежда то:

ДО

БЛАГОВЕСТ ГЕОРГИЕВ ЦВЕТАНОВ

СТУДЕНТ ВЪВ ВТУ „СВ. СВ. КИРИЛ И МЕТОДИЙ“

СПЕЦИАЛНОСТ БЪЛГАРСКА ФИЛОЛОГИЯ

 

 

УВАЖАЕМИ Г-Н ЦВЕТАНОВ,

В отговор на Вашия сигнал от 27 юни 2014 г. Ви информираме, че беше извършена проверка по изложените от Вас факти и обстоятелства. Проверката установи, че Вие действително сте имали право на явяване по дисциплината лингвистична прагматика. Писмената Ви работа беше изискана от проф. Д-р Антон Гецов и беше оценена от назначена от декана комисия с председател и ръководител на катедрата по съвременен български език. Работата Ви е оценена с Добър 4 и оценката е нанесена в главната книга.

Уведомяваме Ви също, че евентуалното Ви явяване на държавен изпит на сесията през м. Септември 2014 г. ще се зачете като Ваше първо явяване.

 

4 юли 2014 г.

ДЕКАН:

ПРОФ. Д-Р ХРИСТО БОНДЖОЛОВ

 

 

Това е писмото, към него има подпис на декана и печат на деканата. Какъв е изводът от случилото се. Случилото се е ясно – някой злоупотребява със служебното си положение (става въпрос за специалиста по демагогия Антон Гецов), не спазва правилата, не играе честно играта. Потърпевшият (в случая – моя милост) спазва правилата, играе честно играта, а когато се чувства неправилно, несправедливо, нечестно ощетен – си търси правата. Това е случилото се. Изводът какъв е? Изводът, читателю драгоценен, е следният: правилата съществуват, за да се спазват; няма смисъл от никакви правила, ако те не се спазват. Държавите, обществата, социалните слоеве в обществата, групичките от хора и т.н. по цял свят от край време съществуват благодарение на взаимното доверие – доверие в обществения договор.

Думите „институция“ и „справедливост“ в някои езици означават едно и също нещо, в други езици означават две много близки помежду си неща (терминът е „реалии“). Виж в латинския какво е общото между тези две думи (изгубих си тетрадката-речник с латински думи и изрази и не мога да демонстрирам познания в тази област към настоящия момент). В нашия език тези думи леко са се раздалечили една от друга – противно на глобалният процес. Но „нашият език“ не е „нашата действителност“ и това трябва добре да се знае. Да, езикът носи явни и не толкова явни следи от нашата действителност, но той никога не представлява настоящата действителност, защото действителността по-лесно се подлага на промяна, отколкото мисленето и в частност – езикът. Действителността се променя много по-бързо, отколкото което и да е друго нещо. Затова Дарвин някога е казал, че „не оцеляват най-силните, нито най-умните, а тези, които умеят добре да се приспособяват“ (цитирам по памет). Та в този смисъл – време е да се приспособим към правилата на играта – не заради друго, ами заради нашето оцеляване.

Тъй. Всеки път като започна да пиша нещо се старая да не се отплесвам, обаче колкото повече се старая, толкова повече забравям за това стараене. Странно, нали…

Та – нека завърша с една изящна мъдрост: „…живей с хората сякаш бог те гледа, с бога говори така, сякаш хората те слушат.“ (превод от латински език на Анна Шелудко) Тази мъдрост е от едно нравствено писмо от Сенека до Луцилий. Хубава мъдрост. И всичките писма на Сенека до Луцилий са все пълни с такива мъдрости – коя от коя по-изящна, по-задълбочена и, казано на съвременния жаргон, по-тежка. Можете да ги прочетете в книжката „Луций Аней Сенека. Нравствени писма до Луцилий“, издателство „Рива“; превод от латински на Анна Шелудко. Както се казва: ако ще четеш книга – чети тази книга, ако ще пиеш вода – пий от този извор.

И – този път наистина завършвам – много е важно какво отглеждаш в душата си.

Бъдете здрави.

Държавата ни е за психодиспансер

„Кога един чужденец разбира, че е живял прекалено дълго време в България?

Когато разбере, че България е страната на ноеграничените възможности“ 

(из един непубликуван роман)

 

WELCOME TO ABSURDISTAN

От няколко години в новинарските емисии се вкарва името на един банкер и на ръководената от него банка. Става дума за Цветан Василев и банката КТБ. С повод и без повод в новините се говори за този банкер и тази банка. И все в негативен аспект.

В последния месец се говори за фалит на тази същата банка, а напоследък – и за още няколко други фалита, на други банки. Въпросната тема увеличи обхвата си и вече не присъства само в новинарските емисии, ами и в сутрешните блогове, почти всички телевизионни предавания, почти всички вестници и почти навсякъде. Накъдето и да се обърнеш ще прочетеш с плакатни букви „ФАЛИТ“, „ПРОВАЛ“ или ще чуеш с гръмки ораторски речи същото това нещо. Целта на това говорене вече стана ясна за всеки, който се интересува от обществените дела в тази страна. Целта, оказа се, е да се внесе смут във финансовата обстановка и хората, които имат пари в тази или онази банка да изтеглят парите си и, по този начин, да бъде разколебана иначе стабилната финансова обстановка в страната ни.

Тук е много важно да се спомене и ролята на геополитическите фактори, които се стремят да разчекват страната ни от както я има на картата на Европа. Някога някъде са се произнасяли присъди, чието изпълнение предполагало връзване на ръцете и краката на осъдения към два коня. След това присъдата бива изпълнявана докрай чрез удряне на камшика на тези два коня, които потегляли в диаметрално противоположни посоки. Така осъденият понася наказанието си и е разкъсан някъде по средата на тялото си. Кофти работа. Ето такова е и положението на България, за която така и не се разбра – Източна страна ли е, Западна страна ли е? Азиатци ли сме, Европейци ли сме? Кви сме ние? Кои сме ние?

Преди време правителството, представено от партиите на БСП, ДПС и Атака изтегли някакви заеми. За нещо. Сега усилено се говори за фалити на банки. Правителството казва: всичко е наред; нема основания за притеснение. Опозицията казва: „Мисля, че пет милиарда лева заем от Международния валутен фонд ще стабилизират обстановката в страната“ (Бойко Борисов). Това са две диаметрално противоположни становища; диаметрално противоположни означава, че са противоположни в истинския смисъл на думата „противоположност“ – както двата коня, за които говорех по-горе.

Как да тълкуваме становищата – ето как: Правителството казва, че всичко е наред, за да успее да довърши задачата си необезпокоявано от общественото мнение; правителството – тази престъпна сган, превзела властта чрез медииния преврат през май 2013 година – казва едно, а прави друго; правителството целенасочено се стреми да събори валутния борд на страната. Не случайно всички „експерти“ (Боже, какви експерти е раждала, ражда и продължава да ражда майка България), които се изказват напоследък в защита и, едва ли не, в полезност, витаминозност на финансовата политика на правителството, водено от Орешарски – не случайно точно тези същите говорят за вредността от валутния борд. Това не е случайно, драги читателю. Тук става въпрос за един добре организиран и добре премислен сценарии. Тук става дума за бруталността, с която Путинова Русия иска да ни откъсне от Европейския съюз. Руската намеса във вътрешните работи на страната ни не е от вчера естествено. Мога да изброя няколко примера от последните няколко години – например протестите срещу добиването на шистов газ се случиха благодарение на Руската страна, която няма интерес от това – България да бъде независима в енергийно отношение; ако би се стигнало дотам, че да се случи добив на шистов газ в България, тогава страната ни би била по-малко независима от руснаците. Друг пример е случилото се в началото на 2013-та година: През декември 2012-та Бойко Борисов – тогавашният министър-председател – заяви, че няма да строи АЕЦ в Белене, тъй като не е „икономически изгоден проект за страната ни“ (БТВ); през Януари 2013-та се проведе референдум относно строежа на АЕЦ „Белене“; а през февруари 2013-та станахме свидетели на едно уникално явление – хиляди българи излязоха на протести срещи високите цени на тока, а правителството на Бойко Борисов подаде оставка. Уникалността на това явление се крие в несполучливостта на българите да се хванат на въдицата на руската пропагандна машина – защото изводът от тези протести трябваше да изглежда така: „Токът ни е скъп, не защото заплатите са ни малки(!), а защото имаме само един АЕЦ“. Ех! Както се казва – Бог си знае работата и българите не се хванаха на въдицата и не станаха още п о – з а в и с и м и от руската страна. Това не се случи.

Днес, една година след като настоящето правителство встъпи във властта, стремежът му да увеличи зависимостта ни от Русия във всяко, но най-вече във финансово отношение се увенчава с провал и неуспех. Не им се случиха нещата така, както си мислеха, че ще им се случат. Господин Волен Сидеров, по-известен като руския парцал в българската политика, господин Сергей Станишев, донесъл 11 последователни провала на БСП (словом – единайсет) и господин Лютви Местан, лъжливо твърдящ че е ориентиран към трансатлантическите ценности – тези тримата се провалиха в опита си да върнат страната ни в миналия век, позиционирайки я към тоталната й зависимост от Русия. Това не само, че не стана, но и няма как да стане при наличието на едно такова будно общество, каквото е европейското. Текезесарските подходи са обречени на провал в нашия век.

Колкото до изказването на Бойко Борисов, който казва „мисля, че пет милиарда лева заем от Международния валутен фонд ще стабилизират обстановката в страната“ – пет милиарда лева не са пет лева, това е повече от ясно. Пет милиарда се пише така: 5 000 000 000. Това е числото пет, следвано от девет нули. Добре, че журналистите не питаха Борисов как ги сметна тия пет милиарда, как прецени, че точно толкова са необходими, за да се стабилизира обстановката. Щото г-н Борисов би се затруднил да обясни по друг начин, че единственият начин да се отървем от лапите на руската страна е превръщането на българските граждани в роби на международния валутен фонд.

Към края – нека се върна в началото, където говорих за банковите фалити. Слава богу, все още има хора, които не се интересуват от новини, политики, финанси и други подобни държавни работи. Има и хора, които не гледат телевизия, не четат вестници, не слушат радио и не знаят нищо за финансовата криза и фалитите на банките. Тези хора не само, че не знаят за тези неща, но това им помага по-настойчиво да търсят и отстояват правата си за достоен живот в тази страна. Оправданието „криза е“ не минава при тях.

Кризата е в телевизора, радиото, вестника; в медията. Ако по медиите се ориентираме за настоящата действителност – горко ни. Медиите са мощен механизъм за промиване на мозъка и създаване на фалшиви реалности. Това са инструменти на манипулацията, с които работи олигархията в България. Лично аз, откакто се помня, България все е в криза, все няма пари, все тегли заеми, все пенсиите и заплатите са малки, все всичко е лошо. Стига вече с тези кризи и с това безпаричие, което медиите ни представят като действителност. Това не е действителността!

Криза няма. Няма фалити на банки. Не им вярвайте!